— Не ти вярвам — вдигна си чашата, отпи, сетне стана и напълни отново чашите.
— Повече няма да пия — разтревожена рече тя.
— Никой не те кара. Изпивам и тази и тръгвам.
Хапещият спирт бе прогорил гърлото й. Тя усети в себе си онова разбъркване, което я плашеше.
— Не ме е страх от тебе. От никого не ме е страх — каза тя и изля в гърлото си втората чаша.
— Нямаш никакво основание да се боиш от мене — каза Адам. — Сега можеш да ме забравиш. Впрочем ти каза, че си го сторила. — Усещаше победоносна топлина и сигурност, по-добре не бе се чувствал от години. — Дойдох за погребението на Сам Хамилтън. Прекрасен човек беше той. Ще ми липсва. Помниш ли, Кати, той ти помогна при раждането на близнаците.
Алкохолът бушуваше в Кейт. Тя му се съпротивляваше и тази съпротива се изписваше на лицето й.
— Какво ти става? — попита Адам.
— Казах ти, че ми е като отрова. Че ми става зле.
— Не можех да избирам — спокойно каза той. — Навремето ти стреля в мен. Знам ли какво още си направила.
— За какво намекваш?
— Чух за някакъв скандал — рече той. — Някакъв долен скандал.
За миг тя бе забравила, че волята й води борба с настъпващия алкохол — битката бе вече загубена. Червенината бе навлязла и в мозъка й, страхът бе изчезнал и на негово място застана непредпазливата жестокост. Тя сграбчи бутилката и напълни чашата си. Наложи се Адам да се надигне, за да налее в своята. Обладало го бе съвършено чуждо за него чувство. Виждаше у нея неща, които го задоволяваха. Хареса му да я гледа как се бори със себе си. Хубаво беше да я накаже, но трябваше да бъде и нащрек. „Трябва да внимавам — рече си той. — Да не говоря много!“ А на глас каза:
— През тия години Сам Хамилтън се оказа чудесен приятел. Много ще ми липсва.
Тя бе разляла рома и ъглите на устата й лъщяха мокри.
— Аз го мразех — каза тя. — Да можех, щях да го убия.
— Че защо? Беше любезен с нас…
— Той… той успя да надникне в мен.
— А защо не? Той надникна и в мен и с това ми помогна.
— Мразя го! — повтори тя. — Доволна съм, че е умрял.
— Щеше да е по-добре аз да бях надникнал в тебе.
— Ти си глупак. — Устните й се свиха. — Тебе не мразя. Ти си просто един слаб глупак. — С повишаването на нейното напрежение той изпадаше във все по-уютно спокойствие. — Седнал там и се хили! — викна тя. — И си мислиш, че си свободен, нали? Няколко чашки и си въобразяваш, че си мъж! Пръста си само да помръдна и ще ми дойдеш да хленчиш и да пълзиш на четири крака. — Чувството й за власт се бе развързало, напуснала я беше лисичата предпазливост. — Зная те аз! Познавам ти бъзливото сърце! — Адам продължаваше да се усмихва. Опита питието си, което й напомни пак да си напълни чашата. Гърлото на шишето издрънча в стъклото. — Имах нужда от тебе, когато бях наранена. Но ти се оказа помия. И когато вече не се нуждаех от тебе, помъчи се да ме спреш. Махни тая грозна, самодоволна усмивка от сурата си!
— Питам се какво толкова ненавиждаш.
— Питаш се значи? — Предпазливостта й почти окончателно се изпари. — Това не е ненавист, а презрение. Още като малка разбрах какви глупави лъжци са те, майка ми и баща ми, които се правеха на много добрички. А не бяха, знаех ги аз. Карах ги да правят каквото си поискам. Винаги съм могла да карам хората да направят каквото искам. Не бях още порасла, когато накарах един човек да се самоубие. И той се правеше на много добър, ама единствената му цел беше да спи с мене, малкото момиче.
— Казваш, че се е самоубил. Значи нещо страшно го е огорчило.
— И той беше глупак — отсече Кейт. — Нали го чух как се молеше на вратата. Цяла нощ се смях.
— Не бих желал да зная, че съм отнел някому белия свят — каза Адам.
— Защото си глупав. Помня как говореха. „Нали е прекрасна, малката, сладката, душица!“ А никой не ме познаваше. Карах ги да скачат през обръч, но нито веднъж не се усетиха.
Адам пресуши чашата си. Чувстваше се отдалечен, но съсредоточен. Стори му се, че вижда как поривите й пъплят като мравки и той ги разчита. Обзе го онова чувство на дълбоко разбиране, което алкохолът често дава.
— Няма значение харесвала ли си Сам Хамилтън — каза той. — Аз установих, че е мъдър. Помня, веднъж бе рекъл, че жена, която знае всичко за мъжете, обикновено знае добре само една част, докато останалите й убягват, но това не значи, че те не съществуват.
— Той беше лъжец и лицемер — изплю Кейт. — Лъжците най-много ги мразя, а всички са лъжци. Това е! Обичам да ги изобличавам, да натривам носовете им със собствената им гадост.