Адам вдигна вежди.
— Да не искаш да кажеш, че на този свят има само зло? Само безумие?
— Точно това искам да кажа.
— Не вярвам — спокойно каза Адам.
— Ти не вярваш! Той не вярвал! — Помъчи се да го имитира.
— Искаш ли да ти го докажа?
— Не можеш — рече той.
Тя скочи, изтича до писалището и донесе кафявите пликове.
— Погледни тук!
— Не желая.
— Тогава ще ти покажа. — И тя извади една снимка. — Виж тук! Този е щатски сенатор. Има намерение да се кандидатира за Конгреса. Виж му дебелото шкембе! Циците му са като на жена. И обича да го налагат с камшик. Тази черта виждаш ли я? Следа от камшик. Виж му само израза! Има жена и четири деца и ще се кандидатира за Конгреса! Не вярваш! Виж тука! Тая бяла медуза е съветник. Този грамаден и червен швед притежава ранчо край Бланко. А я тук! Това е професор от университета в Бъркли. Идва чак дотук, за да го плискаме с мръсотия от тоалетната. Професор по философия! Погледни тоя! Той е проповедник на Светото писание и по-малък брат на Исус. За да получи каквото искал, палел къщи. Сега му го предлагаме по друг начин. Виждаш ли този запален кибрит под кльощавата му кълка?
— Не искам да ги гледам. — рече Адам.
— Да, но ги видя. И не вярваш! Ще те накарам да ми се молиш, за да те пуснем тук! Ще те накарам срещу месечината да завиеш! — Тя се мъчеше да му наложи волята си, но разбираше, че той е много далеч и е свободен. Яростта й се сгъсти в отрова.
— Никой не е могъл да избяга — меко каза тя. Очите й бяха плоски и студени, но с нокти дереше тапицерията на креслото, късаше и разнищваше коприната.
Адам въздъхна.
— Ако имах такива снимки и тия хора знаеха това, нямаше да съм сигурен дали животът ми е в безопасност — рече той.
— Предполагам, че една такава снимка може да съсипе целия живот на един човек. Не е ли опасно за тебе?
— За дете ли ме вземаш? — попита го тя.
— Вече не — каза Адам. — Почвам да мисля, че човешкото в теб е извратено, а може би няма и нищо човешко.
— Може би позна — усмихна се тя. — Да не мислиш, че искам да бъда човек? Виж само тия снимки! По-добре да съм куче, отколкото човек. Но аз не съм куче. И съм по-умна от хората. Нищо не могат да ми направят. Не се безпокой опасно ли е. — Замахна с ръка към картотеката. — Там имам сто красиви снимки и тия мъже знаят, че ако нещо ми се случи, каквото и да е, по пощата веднага ще тръгнат сто писма с по една снимка и всяко писмо ще стигне там, където най-много ще навреди. Не, никой нищо не може да ми стори.
— Да допуснем — каза Адам, — че с теб се случи нещастие, че се разболееш…
— Няма значение — рече тя и се наведе към него. — Ще ти кажа една тайна, никой от тия мъже не я знае. След няколко години заминавам. И махна ли се, писмата, така или иначе, ще бъдат пуснати. — И се облегна засмяна назад.
Адам потръпна. Вгледа се по-внимателно в нея. Изразът и смехът й бяха детински, невинни. Изправи се и си наля още малко ром. Бутилката бе на свършване.
— Знам какво мразиш. Мразиш у тях нещо, което не можеш да разбереш. Ти не мразиш злината им. Мразиш у тях доброто, до което не можеш да се докопаш. Чудя се в крайна сметка какво искаш.
— Ще имам толкова пари, колкото са ми необходими. Ще замина за Ню Йорк и няма да остарея. Не съм стара. Ще си купя къща, хубава къща в хубав квартал, ще наема чудесна прислуга. А първо ще издиря един човек, стига да е жив, и много бавно, с огромно старание да боли, ще му отнема живота. Ако го изпипам добре, преди да умре, той ще полудее.
Адам тупна нетърпеливо крак.
— Глупости. Това не може да е вярно. Побъркана история. Всичко е измислица. На нищо не ти вярвам.
— Помниш ли как ме видя първия път? — попита тя. Лицето му се помрачи.
— О, Господи, помня.
— Помниш ли счупената ми челюст, разцепените устни и липсващите зъби?
— Помня. Но не искам да си спомням.
— Най-голямата наслада ще ми бъде да намеря човека, който извърши това — каза тя. — А след това… ще има и други наслади.
— Трябва да тръгвам — рече Адам.
— Не си отивай, мили — спря го тя. — Не си отивай сега, любов моя. Чаршафите ми са от коприна. Искам да ги усетиш с кожата си.
— Шегуваш се.
— Съвсем не, любов моя. Теб в любовта много не те бива, но ще те науча. Аз мога да те науча. — Изправи се несигурна и сложи ръка на рамото му. Лицето й му се стори свежо и младо. Наведе очи към ръката й — видя, че е сбръчкана като бледа маймунска лапа, и се отдръпна с отвращение.
Тя долови жеста му и устата й се вкамени.
— Не разбирам — каза той. — Зная, но не мога да повярвам. И зная, че на сутринта ще ми се струва невероятно. Ще бъде като кошмарен сън. Не, не, това не може да бъде сън. Защото не съм забравил, че си майка на синовете ми. Ти дори не попита за тях. Ти си майка на синовете ми.