— Ти какво направи за рождения му ден? Мислиш, че не съм видял! Да си давал шест долара? Или поне четири? Донесе му едно помиярче, което си намерил в гората. Хилеше се като идиот и повтаряше какъв чудесен птичар щяло да стане. Това кученце сега спи в неговата стая. И когато чете, все с него си играе. Обучава го! А къде е ножът? „Благодаря“ ще ми вика, едно голо „благодаря“! — Чарлз вече шептеше, раменете му увиснаха.
Адам отскочи отчаяно назад и вдигна ръце да си предпази лицето. Брат му се придвижваше пресметливо, с уверена стъпка. Единият му юмрук отхвръкна внимателно, да установи разстоянието, последван от пронизващ удар в стомаха, и Адам отпусна ръце. Тогава връхлетяха четири удара в главата. Адам усети, че костта и хрущялът на носа му са премазани. Вдигна отново ръце и Чарлз стовари пестник в сърцето му. През цялото време Адам не сваляше очи от брат си — така безнадеждно и объркано осъденият гледа своя палач.
Внезапно, за най-голяма своя изненада, Адам диво замахна — един висок и безопасен удар без сила и без посока. Чарлз се сниши и безпомощната ръка мина зад врата му. Адам обхвана брат си с две ръце и като хълцаше, притисна се о него. Усети как точните му юмруци се впиват в стомаха му и от това му се повръщаше, но не се откъсваше от него. Времето течеше бавно. С тялото си почувства, че брат му се измества встрани, за да го принуди да разтвори крака. После усети как коляното му се вдига, разминава се с неговите колене, плъзва се по бедрата му и накрая се забива в слабините му — раздра го мълниеносна бяла болка, която отекна в цялото му тяло. Ръцете му паднаха. Прегъна се на две и заповръща, а хладнокръвното убийство продължаваше. Адам различаваше ударите по слепоочията си, по страните, в очите. Устната му се разцепи и се размаза о зъбите, но иначе кожата му сякаш надебеля и се изопна, все едно че е покрит с плътен каучуков пласт. Смътно се питаше защо нозете му не се прегъват, защо още не е паднал, защо е още в съзнание. Побоят се проточи безкрайно. Дочуваше как се е запъхтял брат му, как си поема дъх на бързи тласъци като ковач, виждаше го в размътената звездна тъмнина през кървавите сълзи, стичащи се от очите му. Забеляза невинния, нищо неказващ поглед и едва доловимата усмивка на мокрите устни. В този миг проблесна светлина и настъпи мрак.
Чарлз се изправи над него, гълтайки въздух като изтощено куче, после се обърна и бързо пое към къщата, потривайки ожулените кокалчета на пръстите си.
Съзнанието на Адам се върна бързо и заплашително. Мозъкът му се въргаляше в някаква болезнена мъгла. Натежало и подпухнало, тялото го болеше. Но той забрави раните си начаса. По пътя се зачуха бързи стъпки. Обзе го несъзнателният ужас и свирепостта на плъх. Вдигна се с усилие на колене и изпълзя от пътя в пресъхващия ров отстрани. Прикрита с високи треви, канавката бе пълна с една педя вода. Адам се довлече тихо до водата, като гледаше да не я разплиска шумно.
Стъпките се приближиха, намалиха ход, повъртяха се, върнаха се. От скривалището си Адам виждаше в тъмнината единствено тъмнина. Сетне просветна кибрит: дребното синкаво пламъче горя колкото да се прихване клечката и чудновато освети отдолу лицето на брат му. Чарлз вдигна клечката и се огледа и сега Адам забеляза брадвата в дясната му ръка.
Нощта след угасването на кибрита стана още по-непрогледна. Чарлз продължи бавно и запали още една клечка, след нея още една. Оглеждаше пътя за някакви следи, но най-после се отказа. Дясната му ръка се издигна и запрати брадвата далече в полето. Сетне отривисто се отправи към мъждукащите светлини на селището.
Адам лежа в студената вода дълго, недоумяващ как ли се чувства брат му. Питаше се дали сега, когато яростта му е поохладняла, той ще изпита тревога, съжаление, ще му стане ли съвестно или просто нищо. Адам бе почувствал тези неща вместо него. Съвестта му го свързваше с Чарлз и той изживя болката на угризението вместо него така, както бе писал някога домашните му. Изпълзя от водата и се изправи. Раните прегаряха, кръвта по лицето му засъхваше. Реши да не се прибира и да остане в мрака, докато баща му и Алис си легнат. Разбираше, че не е в състояние да посрещне никакви въпроси, тъй като не знаеше никакви отговори; колкото и да се стараеше да ги намери, толкова по-тежко ставаше за изтерзания му разсъдък. Около челото му се носеше замая, поръбена със сини светлини, и той съзнаваше, че скоро ще припадне. Затътра се бавно по пътя с разкрачени нозе.