Погребението на Самуел и разговорът с Кейт би трябвало да натъжат и огорчат Адам, но това не стана. От мрачното вълнение бе израсло въодушевление. Чувстваше се млад, свободен, пропит от ненаситна празничност. Вместо да отиде направо в хана, където бе оставил коня и двуколката си, отправи се към новия гараж на Уил Хамилтън. Свари го да седи в остъклената си канцелария, откъдето следеше работата на монтьорите си, без да чува грохота на работилницата. Коремът на Уил бе започнал богато да расте. Тъкмо преглеждаше една реклама за пури, внасяни направо и често от Куба. Смяташе, че тъжи за починалия си баща, но не беше така. Имаше само някакви дребни неприятности с Том, който от погребението бе заминал за Сан Франциско. Струваше му се, че е много по-достойно да потънеш в работа, каквото бе неговото намерение, а не в алкохол, както вероятно бе постъпил Том.
С влизането на Адам вдигна поглед и му направи знак с ръка да се настани в един от големите кожени фотьойли, поставени, за да приспиват клиентите, щом видят размера на сметката, която трябва да платят. Адам седна.
— Не помня предадох ли ти своите съболезнования.
— Лоша работа — рече Уил. — Ти беше ли на погребението?
— Бях — каза Адам. — Не знам известно ли ти е какво изпитвах към баща ти. Научи ме на неща, които никога няма да забравя.
— Всички го уважаваха — каза Уил. — На гробищата имаше повече от двеста души. Представи си, над двеста души!
— Такъв човек не може истински да умре — рече Адам, комуто откритието току-що бе дошло. — Не мога да си представя, че е умрял. Сега ми се струва още по-жив отпреди.
— Вярно е — съгласи се Уил, за когото не беше вярно. За Уил Самуел си бе мъртъв и толкова.
— Спомням си какво казваше — продължи Адам. — Когато го е казвал, не съм слушал внимателно, но сега нещата се връщат и сякаш го виждам, като говори.
— Вярно е — повтори Уил. — И аз си мислех същото. Прибираш ли се горе?
— Да. Но реших да намина, намислил съм да купя автомобил.
Отношението на Уил едва забележимо се промени, обзе го невидима бдителност.
— Бях готов да се закълна, че ти си последният човек в долината, който би си купил автомобил — подхвърли той и с полупритворени очи зачака отзвука у Адам.
— Струва ми се, заслужил съм си го — засмя се Адам. — И сигурно баща ти е виновен за тази промяна.
— Как по-точно?
— Да знаех, да ти го обясня! Както и да е, дай да поговорим за автомобила.
— Веднага ще ти разкрия цялата картина — рече Уил.
— Истината е, че едва смогвам да доставя достатъчно коли за всички поръчки. Няма какво, цял списък от желаещи.
— Така ли? Ами значи трябва да впишеш и мене.
— С удоволствие, мистър Траск, но… — Уил се поколеба.
— Но ти беше толкова близък на семейството, че… виж к’во, ако някой се откаже, веднага отиваш по-напред в списъка.
— Много любезно от твоя страна — каза Адам.
— А как ще искаш да уредим въпроса?
— Тоест?
— Ами мога да ти уредя да го изплащаш на месечни вноски.
— Така не излиза ли по-скъпо?
— Разбира се, има лихва, както и такса за доставката. Някои смятат, че е по-удобно.
— Мисля да платя в брой — каза Адам. — Няма смисъл да се протака.
— Малцина мислят така — захили се Уил. — И освен туй ще дойде ден, когато от продажбата в брой ще мина в загуба.
— За това изобщо не се досетих — рече Адам. — Нали все пак ще ме запишеш в списъка?
Уил се наведе към него.
— Мистър Траск, ще те пиша пръв. Ще получиш първия автомобил, който пристигне.
— Благодаря ти.
— Моля ти се, щом е за тебе…
— Държи ли се майка ти? — попита Адам.
Уил се облегна назад и на лицето му грейна предана усмивка.
— Забележителна жена е тя — каза той. — Като канара! Помня какви тежки времена сме преживели, никак не бяха малко. Баща ми не беше особено нагодлив човек. Или ще се носи в облаците, или ще се зарови в някоя книга. Всъщност майка ми беше тази, която ни обединяваше и която не допусна Хамилтънови да постъпят в бедняшкия приют.
— Чудесна жена! — каза Адам.
— Не само чудесна. Силна. Стъпила с двата крака на земята, като мощен стълб. Ти не отиде ли при Олив след погребението?
— Не, не отидох.
— Дойдоха повече от сто души. И майка ми опече за всички кокошки, та никой да не остане гладен.
— Не думай!
— Няма какво, така беше. И като си помислиш, че покойникът е собственият й съпруг!
— Забележителна жена! — Адам повтори думите на Уил.
— И практична. Знае си, че трябва всички да нахрани, и ги нахрани.