— Вярвам, че ще се оправи, все пак голяма загуба е за нея.
— Ще се оправи! — потвърди Уил. — И всички ни ще надживее, такава дребничка, каквато я гледаш.
Подкарал обратно към ранчото си, Адам установи, че забелязва неща, които с години не бе виждал. Видя дивите цветя в гъстата трева, видя червените крави по планинските склонове катереха се по леснодостъпните пътеки и пасяха в движение. Като наближи своята земя, Адам изпита такова внезапна и остро задоволство, че се залови да го разнищи. Ненадейно се хвана, че повтаря на глас в ритъма на клопащите конски копита: „Свободен, свободен! Тревогата свърши! Свободен! Без нея! Най-сетне без нея! О, Боже велики! Свободен!“
Протегна ръка и обра сребристосивите листа на поникналия покрай пътя градински чай. Пръстите му залепнаха от сока помириса острия пронизващ аромат и го вдъхна дълбоко в дробовете си. Беше доволен, че се прибира у дома. Дощя му се да види дали за двата дни, в които го е нямало, близнаците не са порасли. Дощя му се да ги види.
— Аз съм свободен, нея вече я няма! — пропя той.
2
Ли се показа от къщата да посрещне Адам и застана до главата на коня, докато Адам се смъкне от двуколката.
— Как са момчетата? — заинтересува се Адам.
— Отлично. Направих им лъкове и стрели и слязоха на реката да бият зайци. Само дето не съм приготвил пещта.
— Тук всичко наред ли е?
Ли го изгледа с любопитство, за малко да възкликне, но се отказа.
— Как мина погребението?
— Много народ — рече Адам. — Имал е стотици приятели. Главата ми и сега не може да побере, че го няма.
— Моят народ погребва мъртъвците с тъпани, наоколо разхвърлят книжни ленти за заблуда на демоните и вместо цветя на гроба поставят печени прасенца. Ние сме народ, който си угажда, и винаги сме малко гладни. Освен това нашите демони не са от най-хитрите, можем да ги надхитряваме. А това вече е някакъв напредък.
— Мен ако питаш, на Самуел именно такова погребение щеше да му допадне — каза Адам. — Щеше да му е интересно. — Забеляза, че Ли го е зяпнал. — Отведи коня, Ли, и ела да запариш малко чай. Искам да си поприказваме.
Адам влезе в къщата и съблече черното одеяние. Усети сладостната, но сега отвратителна миризма на ром, която се отделяше от него. Смъкна от себе си всичко, взе гъбата и натри кожата си с яйчен сапун, да прогони от порите си тази смрад. Навлече чиста синя риза и гащеризон, пран, додето омекне, бледосин, почти избелял на коленете. Обръсна се бавно и тъкмо бе сресал коси, от кухнята се разнесе подрънкването на Ли около печката. Мина във всекидневната. Пред големия му стол Ли бе поставил на масата чаша и захарница. Адам погледна пердетата на цветя — от дълго пране цветовете бяха вече избелели. Чергите се бяха протрили, през линолеума в хола минаваше кафеникава пътека. Всичко това бе ново за него. Когато Ли внесе чайника, Адам рече:
— Ли, вземи си и ти една чаша. И ако ти е останало от онова питие, мога да близна малко. Снощи се напих.
— Вие пиян? — учуди се Ли. — Не мога да повярвам.
— Да, ама се напих. Тъкмо за това искам да ти разкажа. Видях, че ме наблюдаваш.
— Видяхте? — попита Ли и отиде в кухнята да си донесе чашата, стъклени чаши и камениновото шише с китайската ракия. Като се върна, поясни: — Опитвал съм я през последните години само с вас и с мистър Хамилтън.
— С нея ли кръстихме близнаците?
— Да, с нея. — Ли наля кипящия зелен чай. А когато Адам сложи в чашата си две лъжички захар, намръщи се.
Адам разбърка чая, следейки захарните кристалчета, които се стапяха в течността.
— Отидох да я видя — каза той.
— Помислих си го — призна Ли. — Впрочем не виждам как е могъл един мъж да чака толкоз време.
— Може да не съм бил мъж.
— И това ми мина през ума. Как е тя?
— Не го разбирам — бавно каза Адам. — Просто не вярвам, че на света може да има подобно същество.
— На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте?
— Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж.
— Но сега нищо ви няма.
— Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън.
— Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието.
— Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар.
— Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини.