Наблюдавайки отдалечаването на брат си, върху устните на Кейл се появи самоуверена усмивчица.
— Чакай, Арон! — подвикна той. Настигна го и му подаде заека. — Можеш да го носиш. — Беше любезен и обгърна братовите си рамене с ръка. — Не ми се сърди!
— Все искаш да се бием — оплака се Арон.
— Нищо подобно. Само се пошегувах.
— Така ли?
— Разбира се. Ето на, виж, вземи да носиш заека. И ако искаш, веднага си тръгваме. — Арон най-после се усмихна. Олекваше му всеки път, когато брат му пропъди напрежението. По ронливия скат двете момчета се изкатериха от реката до равното горе. Десният крачол на Арон се напои с кръвта на заека. — Ще се шашнат, че сме ударили заек — каза Кейл. — Ако татко се е прибрал, хайде да му го подарим. Ще му хареса заешко на вечеря.
— Хайде — радостно каза Арон. — И чуй какво. Ще му го дадем и двамата и няма да казваме кой го е убил.
— Добре, щом искаш — съгласи се Кейл. Повървяха мълчаливо известно време и Кейл изведнъж каза: — Тая земя цялата е наша, чак до другия край оттатък реката.
— Таткова е.
— Да, но като умре, ще стане наша.
Мисълта бе нова за Арон.
— Какво значи това, като умре?
— Всеки умира — рече Кейл. — Като мистър Хамилтън. Той умря.
— Е, да — каза Арон, — вярно е, че умря. — Но не видя връзката между мъртвия мистър Хамилтън и живия им баща.
— Слагат го в един сандък, изкопават трап и пускат вътре сандъка — обясни Кейл.
— Знам. — На Арон му се дощя да променят темата, за нещо друго да мислят.
— И аз знам нещо, но е тайна — каза Кейл.
— Каква?
— Ще издадеш.
— Няма, щом не даваш.
— Не зная дали да ти кажа.
— Кажи ми! — примоли се Арон.
— Няма ли да издадеш?
— Няма!
— Къде е според тебе майка ни?
— Умряла е.
— Не е умряла.
— Умряла е!
— Избягала е — рече Кейл. — Чух, мъжете си говореха.
— Лъжат!
— Избягала е — повтори Кейл. — Нали няма да издадеш, че съм ти казал?
— Аз не вярвам — каза Арон. — Татко казва, че била на небето.
— Съвсем скоро и аз ще избягам, ще я намеря и ще я доведа обратно — едва чуто рече Кейл.
— Мъжете къде казаха, че е отишла?
— Нямам представа, но ще я открия.
— Тя е на небето — каза Арон. — Защо ще ни лъже татко? — Погледна брат си, тихомълком умолявайки го да се съгласи. Но Кейл не се обади. — Ти не мислиш ли, че е на небето при ангелите? — настоя Арон. Но Кейл продължаваше да мълчи.
— Кои бяха мъжете, от които го чу?
— Просто някакви мъже в пощата на Кинг Сити. Мислеха, че няма да ги чуя. Но аз имам остро ухо. Ли казва, че съм можел да чуя как расте тревата.
— И защо е пожелала да избяга? — попита Арон.
— Знам ли! Сигурно не ни е обичала.
Арон разчопли нечестивата мисъл.
— Не — рече той. — Тия мъже са били лъжци. Татко казва, че е на небето. А ти знаеш, той не обича да говори за нея.
— Може би защото е избягала.
— Не. Питал съм Ли. И знаеш ли какво ми каза Ли? Ли каза: „Вашата майка ви обичаше и още ви обича.“ И ми показа една звезда, да си я гледам. Това, вика, сигурно е майка ви и тя ще ви обича, додето свети тая звезда. Да не мислиш, че и Ли е лъжец? — През напиращите сълзи Арон видя очите на брат си, непоколебими и разсъдливи. В тях нямаше сълзи.
Кейл почувства приятно вълнение. Бе открил още един начин, още едно тайно оръжие, което да използва за всяка своя цел. Вгледа се в Арон, видя трепкащите му устни и навреме забеляза разширяващите се ноздри. Арон щеше да заплаче, но доведен до сълзи, понякога се и сбиваше. А когато Арон едновременно плаче и се бие, става опасен. Нищо не е в състояние да го нарани, нищо не може да го спре. Веднъж Ли го бе държал в скута си, притиснал от двете му страни продължаващите да налитат юмруци, додето — но бе нужно много време — се усмири. И тогава ноздрите му се бяха разширили.
Кейл реши да скрие новото си оръжие. Можеше да го извади по всяко време, съзнавайки, че е попаднал на най-острото. Щеше да обмисли това на спокойствие и да прецени кога и доколко да го използва.