— А кой се грижи за момчетата? — попита мисис Бейкън.
— Каквато грижа са получили — засмя се Адам, — а тя не е много, е дело на Ли.
— На Ли?
Адам леко се подразни от този разпит.
— Имам само един прислужник — накъсо отвърна той.
— Искате да кажете, китаеца, когото видяхме? — Мисис Бейкън беше поразена.
Адам й се усмихна. В началото го бе притеснила, но сега се почувства по-самоуверен.
— Ли отгледа децата, а и за мен се грижеше.
— Но нима никога не са изпитали женско внимание?
— Не, не са.
— Горките агънца! — рече тя.
— Буйни са — каза Адам, — но вярвам, че са здрави. Според мен всички сме подивели като земята. Сега обаче Ли ще ни напуска и просто не зная как ще се оправяме.
Мистър Бейкън предпазливо преглътна храчката си да не разводни следващото му изказване:
— Мислил ли сте за образованието на синовете си?
— Не, да си призная, не съм се замислял.
— Моят съпруг — намеси се мисис Бейкън — е привърженик на образованието.
— Образованието е ключ към бъдещето — каза мистър Бейкън.
— А кое образование по-точно? — попита Адам.
— Начетените хора получават всичко — продължи мистър Бейкън. — Да, аз вярвам във факела на знанието. — Наведе се по-наблизо и заговори доверително: — След като няма да обработвате земята си, защо не я дадете под наем и да се преместите в околийския център, по-близо до добрите ни безплатни училища?
Само за миг Адам си помисли да каже „Защо не си гледате мизерната работа?“, но вместо това попита:
— Смятате, че това е добра перспектива?
— Смятам, че бих ви намерил свестен и благонадежден наемател — отвърна мистър Бейкън. — Ако няма да живеете на земята си, няма причини да не получавате нещо от нея.
Влизайки с чая, Ли предизвика силно раздвижване. Бе чул достатъчно нотки през вратата, за да е уверен, че Адам ги намира досадни. Беше абсолютно сигурен, че не обичат чай, но ако все пак пиеха, то едва ли щяха да харесат този, който им бе запарил. А когато го изпиха, изказвайки поздравления, той разбра, че Бейкънови здравата преследват определена цел. Опита се да улови погледа на Адам, но не успя. Адам разглеждаше килима между стъпалата си.
— Моят съпруг — говореше мисис Бейкън — прослужи доста години в училищното настоятелство… — Но Адам не чу последвалите реплики.
Представи си един голям глобус, едно земно кълбо, което се клатушка, окачено на някой клон от тукашните дъбове. И без никаква леснообяснима причина мислите му скочиха към баща му, куцукащ на дървения крак и тропащ по него с бастуна си за да привлече вниманието на останалите. Адам просто видя строгото войнишко лице на баща си, който насила налага на синовете си строева подготовка и ги кара да мъкнат тежки чували, за да им заякват раменете. Гласът на мисис Бейкън продължаваше да бръмчи в спомените му. Адам усещаше, че чувалите са пълни с камъни. Видя Чарлз — лицето му ехидно се хилеше, — Чарлз: подлите, свирепи очи, избухливостта му. Внезапно пожела да го види. Ще предприеме едно пътуване и ще вземе и момчетата. От възбуда чак се плесна по крака.
Мистър Бейкън млъкна насред приказката си.
— Моля?
— О, извинете — каза Адам. — Просто си спомних, че съм забравил да свърша нещо. — Търпеливо и любезно Бейкънови го зачакаха да обясни. „Защо не? — мислеше си Адам. — Аз няма да се кандидатирам за инспектор. Не съм в училищното настоятелство. Защо не?“ А на гостите каза: — Просто си спомних, че съм забравил да пиша на брат си цели десет години, че и повече… — При тези думи те изтръпнаха и се спогледаха.
В този момент Ли напълни чашите повторно. Адам видя как му се издуват страните и го чу доволно да сумти, оттегляйки се на по-сигурно в хола. Бейкънови не пожелаха да коментират случилото се — нужно им бе да останат насаме, за да го обсъдят. Ли подразбра тяхното желание, избърза да впрегне и докара кабриолета с каучуковите шини пред главния вход.
Абра, Кейл и Арон излязоха навън и застанаха един до друг на малката покрита веранда, загледани в дъжда, който плискаше и се стичаше от широко разклонените дъбове. Дъждовният облак бе отминал, боботейки, в далечен екот, но дъждът, който бе останал, сякаш бе решен още дълго да се лее.
— Тази госпожа разправяше, че дъждът бил спрял — каза Арон.
— Защото не погледна — мъдро отговори Абра. — Като си приказва, никога не поглежда.