Тя се изчерви и си нахлупи бонето. Мисис Бейкън я пое под мишниците и я вдигна в двуколката. Ли, Адам и близнаците проследиха коня, който веднага премина в чудесен тръс.
Преди първия завой ръката на Абра се показа навън и кутията отхвърча назад върху пътя. Кейл, който наблюдаваше лицето на брат си, видя мъката в очите му. Когато Адам се прибра в къщата, а Ли тръгна с тава зърно да нахрани пилците, Кейл обгърна брат си през раменете и ободрително го притисна.
— Исках да се оженя за нея — каза Арон. — В кутията бях сложил писмо с предложение.
— Не се натъжавай — рече Кейл. — Ще ти дам да стреляш с моята пушка.
Арон трепна с глава.
— Ти нямаш пушка.
— Нямам ли? — рече Кейл. — Нима нямам?
Глава 28
1
Едва когато седнаха да вечерят, момчетата откриха промяната у баща си. Познаваха го само като присъствие, като уши, които слушат, но не чуват, очи, които гледат, но не виждат. Една мъглявина, наречена баща. Момчетата не бяха свикнали да споделят с него своите интереси и находки, своите нужди. Връзката им със света на възрастните се осъществяваше посредством Ли, който бе успял не само да ги отгледа, да ги храни, облича и възпитава, но и да им внуши уважение към баща им. За тях той беше загадка. Неговата дума и разпореждане стигаха до тях чрез Ли, който, естествено, ги съчиняваше сам, но ги приписваше на Адам.
Тази вечер, първата след завръщането на Адам от Салинас, Кейл и Арон, смаяни, а сетне и малко объркани, отведнъж установиха, че Адам ги слуша, задава въпроси и като ги гледа, ги вижда. Промяната ги направи неуверени.
— Чух, че днес сте били на лов — каза им Адам.
Като всички хора, изправени пред нова ситуация, момчетата станаха предпазливи. След известна пауза Арон призна:
— Да, сър.
— Уловихте ли нещо?
Последва още по-дълго мълчание и отново:
— Да, сър.
— И какво по-точно?
— Заек.
— С лъкове и стрели? Кой го застреля?
— Стреляхме и двамата — каза Арон. — Не разбрахме кой го улучи.
— Не си ли познавате стрелите? — попита ги Адам. — Като бях малък, обикновено ги бележехме.
Този път Арон се отказа от отговор, да не си навлече беля. Като изчака, Кейл рече:
— Стрелата беше моя, това е ясно, но според нас се е озовала в Ароновия колчан.
— Защо мислите така?
— Не знам — каза Кейл. — Но ми се струва, че Арон удари заека.
— А ти какво мислиш? — преместиха се очите на Адам.
— Може и аз да съм го ударил, но не съм сигурен.
— Е, както се вижда, добре се справяте с положението.
Тревогата слезе от лицата на момчетата. По нищо не приличаше на клопка.
— Къде е заекът? — попита Адам.
— Арон го подари на Абра — обясни Кейл.
— А тя го изхвърли — рече Арон.
— Защо?
— Де да знам. Поисках да се омъжи за мене.
— Сериозно?
— Да, сър.
— А ти, Кейл?
— Сигурно ще я преотстъпя на Арон.
Адам се разсмя и момчетата си спомниха, че никога не са го чували да се смее.
— Нали е прекрасно момиченце? — попита той.
— Ами да! — каза Арон. — Много е хубава и добра. Чудесна е!
— Добре, много се радвам, че ще ми стане снаха.
Ли раздигна масата и след кратко подрънкване на съдове в кухнята се върна.
— Готови ли сте за лягане? — обърна се той към двете момчета. Те запротестираха.
— Седни при нас — каза Адам. — Нека постоят още малко.
— Приготвил съм книжата, можем после да ги прегледаме — рече Ли.
— Какви книжа, Ли?
— Сметките по къщата и по имението. Казахте, че искате да видите с какви средства разполагате.
— Само не сметки от десет години насам!
— Преди не давахте да ви безпокоя с тях.
— Да, това е така. Седни сега за малко. Арон искал да се ожени за момиченцето, което ни гостува днес.
— Да не са се сгодили? — попита Ли.
— Мисля, че тя още не е приела предложението му — каза Адам. — Май ще трябва да почакаме.
Благоговението на Кейл пред променената атмосфера в къщата се бе изпарило на бърза ръка и сега той стоеше пред своя мравуняк, преценявайки как точно да го ритне. Решението бе взето.
— Тя наистина е чудесно момиче — рече той. — Хареса ми. И знаете ли защо? Каза да те питаме къде е гробът на майка ни, че да й занесем цветя.
— Ще може ли, татко? — попита Арон. — Щяла да ни научи как се плетат венци.
Мислите на Адам полетяха в галоп. Първо на първо, не го биваше да лъже, пък и не беше се опитвал. Решението, което тозчас му хрумна и тъй нагло излезе на езика му, направо го уплаши.
— И на мен ми се иска, момчета — каза той, — само че трябва да ви кажа, че гробът на майка ви е чак на другия край на страната, в родното й място.