3
Адам припряно отваряше чекмеджетата, търсеше по лавиците, отваряше сандъците в къщата и накрая се видя принуден да повика Ли.
— Къде са мастилото и перото?
— Вие нямате — отговори му Ли. — От години не сте написал нито една дума. Ако искате, ще ви дам моите. — И донесе от стаята си едно тумбесто шише мастило, скъсено перо, сноп листа и плик и ги остави на масата.
— Как разбра, че искам да пиша писмо? — попита Адам.
— Ще се помъчите да пишете на брат си, нали?
— Точно така.
— Няма да ви е лесно след толкова време.
И наистина не беше лесно. Адам загриза и задъвка перото, устата му се кривеше в напрегнати гримаси. Още след първото изречение захвърляше листа и почваше отново. Почеса глава с перодръжката.
— Ли, ако реша да замина на Изток, ще останеш ли при децата, докато се върна?
— По-лесно ви е да пътувате, отколкото да пишете — каза Ли. — Естествено, ще остана.
— Не, ще пиша!
— Защо не поканите брат си да ни гостува?
— Брей, Ли! Та това е чудесна идея, как не се сетих!
— Освен това ви дава основание да пишете, а това вече е добър повод.
След това писмото бе написано сравнително по-лесно, поправено и преписано на чисто. Преди да го пъхне в плика, Адам бавно си го прочете наум:
„Мили братко Чарлз — почваше то, — ще се изненадаш, че ти пиша след толкоз време. Много пъти съм решавал да седна, но нали знаеш, човек все отлага. Питам се как ще те свари това писмо. Да се надяваме, в добро здраве. Доколкото разбирам от тия работи, сигурно вече имаш пет или дори десет деца! Ха-ха! Аз имам двама сина, близнаци. Майка им не е при нас. Селският живот не й понася. Живее в близкия град и от време на време се виждаме. Притежавам първокласно имение, но ме е срам да си призная, че не го поддържам както трябва. Надявам се отсега нататък да потръгне. Винаги съм взимал добри решения, но от няколко години нещо не ми вървеше. Сега съм добре. Ти как си, преуспяваш ли? Много бих искал да се видим. Защо не ни дойдеш на гости? Обширна е земята тук и ако искаш да се заселиш, може да се намери и място. Тукашните зими не са студени. А за «стари хора» като нас това е много важно. Ха-ха! И така, Чарлз, надявам се, ще помислиш и ще ми съобщиш. Пътуването ще ти се отрази добре. Искам да се видим. Имам много да ти разправям, но не мога да го напиша. Ето какво, Чарлз: прати ми писмо с всички новини от родния дом. Предполагам, станали са много неща. Човек, като остарее, чува предимно за хора, негови близки, които вече са починали. Изглежда, така е било писано на света. Пиши бързо и ми кажи Дали ще дойдеш. Твой брат, Адам“
Седеше с писмото в ръка и виждаше над него смуглото лице на брат си и белега на челото му. Долавяше дори нажежената горещина в кафявите му очи и както го гледаше, устните му се извиха, оголиха зъбите и на негово място застана сляп и безмилостен звяр. Поклати глава, да отърси от паметта си това видение, и се помъчи да възстанови брат си, като се усмихва. Постара се да си припомни челото му преди белега, но и двата образа се оказаха замъглени. Грабна перодръжката и под подписа си написа:
„П. С. Чарлз, никога и за нищо не съм те мразил. Винаги съм те обичал, защото си ми брат.“
Сгъна листа, оглаждайки ръбовете с нокът, и залепи плика с юмрук.
— Ли — извика Адам, — хей, Ли! — Китаецът се показа на вратата. — Ли, колко време му трябва на едно писмо да стигне до Изтока, до най-крайните щати?
— Знам ли? — каза Ли. — Може би петнайсетина дни.
Глава 29
1
Изпратил на брат си първото писмо за повече от десет години, Адам нетърпеливо зачака отговор. Забрави колко време е изтекло. Писмото още не бе стигнало до Сан Франциско, и той вече питаше Ли на висок глас:
— Чудна работа, защо не отговаря? Сигурно ми се сърди, дето не съм му писал. Ама и той не ми е писал. Не, всъщност той не е знаел къде да пише. Ами ако се е преместил?
— Има само два-три дена, откак сме го пуснали — успокои го Ли, — още време му трябва.