— Интересно, дали наистина ще дойде — питаше се Адам и не можеше да реши иска ли да види Чарлз. След като писмото бе вече заминало, Адам се боеше, че Чарлз може да приеме поканата. Заприлича на палаво дете, чиито пръсти се протягат към всеки подвижен предмет. Намесваше се в живота на близнаците, задаваше им безброй въпроси за училището.
— И какво научихте днес?
— Нищо.
— И таз хубава! Все нещо сте научили. Четохте ли?
— Да, сър.
— А какво четохте?
— Старата приказка за щуреца и мравката.
— А-а-а, това вече е интересно.
— Има и една друга, орелът отнася детенцето…
— Да, спомням си я. Само че съм забравил какво става.
— Още не сме стигнали до нея. Само картинките гледахме.
На момчетата им се повдигаше. В един такъв момент, когато Адам несръчно проявяваше бащинството си, Кейл му поиска назаем джобния нож с надеждата, че той ще забрави да си го вземе обратно. Но върбовата мъзга вече започваше да шурти, кората с леснина се отделяше от клоните и Адам си поиска ножа, да научи момчетата как да си дялкат върбови свирки — нещо, което Ли им беше показал още преди три години. За проклетия Адам бе забравил как се прави срезът и от свирките му така и не излезе нито едно пиукане.
Един ден, по пладне, по пътя се зададе ревящ и подскачащ нов „Форд“, управляван от Уил Хамилтън. Моторът се напъваше на първа скорост, а високата каросерия се полюшваше като подхванат от бурята кораб. Никелираният радиатор и резервоарът за фаровете на страничното стъпало ослепително блестяха току-що лъснати. Уил дръпна спирачния лост, завъртя контакта надолу и се облегна на кожената седалка. От загряването моторът се изкашля гладно няколко пъти.
— Ето го! — извика Уил с престорено въодушевление. Той презираше „Фордовете“ със смъртна омраза, ала тъкмо от тях трупаше от ден на ден състоянието си.
Адам и Ли се надвесиха над откритата вътрешност на автомобила, а Уил Хамилтън, запъхтян поради бремето на новите си тлъстини, се зае да обяснява как работи един механизъм, от който сам нищо не разбираше.
Трудно е сега човек да си представи каква непосилна задача е да се научиш как се подкарва, управлява и поддържа автомобил. Този процес като цяло бе не само усложнен, трябваше да се започне от нула. Днешните деца вдишват теорията, привичките и непоносимостта на двигателя с вътрешно горене още от люлката, но по онова време се почваше с кухата вяра, че това нещо изобщо няма да се задвижи, и понякога тя се оправдаваше. Освен това, за да подкараш един съвременен автомобил, нужно е да извършиш само две неща — да завъртиш ключа и да докоснеш стартера. Всичко останало става автоматично. Тогава обаче бе по-сложно. Изискваха се не само добра памет, здрава ръка, ангелски нрав и сляпа надежда, но така също и достатъчно опит в практикуването на заклинания — често се виждаха мъже, заловили се с манивелата на „Форд“ модел „Т“, да плюят по земята и да мърморят проклятия.
Уил Хамилтън даде своите обяснения, след това се върна и обясни повторно. Клиентите му стояха с широко разтворени очи, любопитни като териери, кимащи и без да го прекъсват, но когато започна за трети път, Уил видя, че доникъде не е стигнал.
— Вижте какво ще ви кажа — умно заключи той. — Нали разбирате, това не е по моята част. Просто исках да го видите и да го чуете, преди да съм ви го доставил. Сега се връщам в града и утре пращам колата със специалист, той за няколко минути ще ви научи на много повече неща, отколкото аз за цяла седмица. Исках само да го видите.
Но Уил бе забравил и собствените си напътствия. След като въртя известно време манивелата, взе назаем от Адам двуколка и кон и отпраши за града, обещавайки да прати монтьора още на другия ден.
2
На другия ден не можеше и въпрос да става близнаците да отидат на училище, защото не биха отишли. Висок, надменен и намусен, „Фордът“ стоеше под дъба, където го бе оставил Уил. Новите му собственици го обикаляха и от време на време го докосваха, както се потупва сприхав кон, когато искаш да го успокоиш.
— Не знам дали някога ще свикна с него — каза Ли.
— Разбира се, че ще свикнеш — неубедително рече Адам.
— Няма да се усетиш как ще обикаляш с него цялата околност.
— Ще се помъча да го разбера — каза Ли, — но да го карам — изключено!
Момчетата току налитаха оттук и оттам да пипнат нещо, сетне отскачаха встрани.
— Татко, за какво служи тая заврънгачка?
— Не пипайте там!
— Ама за какво служи?
— И аз не знам, но не пипам. Знаете ли какво може да стане?
— Чичкото не ти ли каза?
— Не помня какво ми е казал. По-добре стойте настрана, да не ви пратя на училище! Чуваш ли, Кейл? Не отваряй там!