— Момчетата слязоха от стъпалото с неудоволствие, но очите им останаха приковани на равнището на вратата. Той си пое дълбоко дъх. — Готови ли сте? Дърпаме аванса, натискаме газта. Сега включваме акумулатора, нали помните, наляво. — Разнесе се бръмчене, напомнящо исполинска пчела. — Чувате ли? Това значи, че една от бобините дава контакт. Ако не се чуе, трябва да потегнете полюсите или да ги зачистите с шкурка. — Забеляза ужасения поглед на Адам. — Това може да се прочете и в книжката — учтиво рече той. След това мина пред автомобила.
— А сега, това тук е манивелата. А тази телчица, дето стърчи от радиатора, виждате ли я? Тя е за смукача. Гледайте сега внимателно, показвам! Хващате манивелата ето така и въртите, докато хване. Забелязвате ли как съм си обърнал палеца? Ако я хвана с палеца ето така и манивелата вземе, та се завърти обратно, отива и палец, и всичко! Ясно ли е? — Не ги погледна, но бе сигурен, че кимат. — Сега — продължи той — внимавайте! Завъртам и форсирам, докато се получи компресия, и тогава, ето, дръпвам телчицата и я обръщам, за да всмуче бензин. Чувате ли как засмуква? Това е. Само недейте да изтегляте много, защото ще се задави. Пускам телчицата и веднага щом хване, тичам и бутам аванса да възпламеня свещите, задържам газта, а тук превключвам на динамо, виждате ли, пише ДИН, и готово!
— Слушателите му стояха вцепенени. След всичко дотук те бяха включили двигателя. Момчето продължаваше: — Искам сега да повтаряте след мен, за да го запомните. Вдигаме нагоре, натискаме газта.
— Вдигаме нагоре, натискаме газта — повториха те в хор.
— Включваме на АКУ.
— Включваме на АКУ.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Манивелата за компресия, палецът надолу.
— Сега леко смукача…
— Сега леко смукача…
— Форсираме!
— Форсираме…
— Връщаме аванса, отпускаме газта!
— Връщаме аванса, отпускаме газта…
— Превключваме на ДИН.
— Превключваме на ДИН.
— Сега да повторим отначало. Наричайте ме просто Джо.
— Наричайте ме просто Джо!
— Не това! Вдигаме нагоре, натискаме газта…
Когато запреповтаряха молебствието за четвърти път, Адам почувства известна умора. Цялата работа му изглеждаше нелепа. Затова изпита истинско облекчение, когато малко по-късно, с един нисък, червен спортен автомобил пристигна Уил Хамилтън. Момчето вдигна очи към приближаващото се превозно средство.
— Ей тоя е с шестнайсет клапана — благоговейно рече той. — Специална изработка.
Уил се провикна от колата си:
— Как върви?
— Направо вълшебно — каза механикът. — Бързо възприемат.
— Виж какво, Рой — рече Уил, — налага се да те взема. Новата катафалка на мисис Хокс е избила лагер. Тая вечер ще трябва да поработиш, защото си я иска утре в единайсет.
Рой се изпъна и застана мирно.
— Само да си взема дрехите — каза той и се втурна към къщата. Когато препускаше обратно с чантата си в ръка, на пътя му застана Кейл.
— Хей — спря го той, — пък аз си мислех, че се казваш Джо.
— Как така Джо?
— Нали каза да те наричаме Джо? А мистър Хамилтън вика, че си Рой.
Рой се засмя и скочи в двуместния автомобил.
— Знаеш ли защо казвах да ме наричате Джо?