— Не. Защо?
— Защото името ми е Рой. — И както се смееше, млъкна и се обърна строго към Адам: — Вижте за книжката под седалката и я разучете. Чувате ли?
— Чувам — каза Адам.
Глава 30
1
В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса. Една седмица след урока по Главната улица на Кинг Сити избумтя един „Форд“ и, потрепервайки, спря пред пощенската станция. На кормилото седеше Адам, до него Ли, а на задната седалка, изправени и надменни, бяха момчетата Адам наведе поглед към педалите и четиримата изпяха в хор: „Натискаме спирачката, даваме газ, изключваме!“ Моторчето изрева и спря. Адам се облегна за миг, схванат, но горд, и чак тогава слезе. Началникът на пощата надникна през пръчките на златната си решетка.
— Както виждам, и вие се сдобихте с такава проклетия — рече той.
— Трябва да вървим в крак с времето — каза Адам.
— Предричам, мистър Траск, че ще дойде ден, когато конете ще ги търсиш със свещ.
— Положително.
— Ще променят облика на страната. Навсякъде вече можеш да им чуеш дрънкането — продължаваше началникът на пощата. — Дори тук се усеща. Хората идваха за пощата си един път в седмицата, а сега се мъкнат всеки ден, че и по два пъти на ден. Не могат да си изчакат шантавите каталози. Препускат. Все препускат! — Неодобрението му беше толкова буйно, че Адам разбра: този още не си е купил „Форд“. И сега излъчваше особената си ревност. — Лично аз не бих си взел — каза началникът, а това значеше, че жена му го е натиснала да купи. Натискът идваше от жените. Ставаше дума за обществено положение!
Началникът ядосано разрови писмата в сандъчето за околността и измъкна един продълговат плик.
— Хайде, пък ще се видим в болницата! — злобно рече той. Адам му се усмихна, взе си писмото и излезе.
Човек, който не получава много писма, не бърза да ги отваря. Ще го премери в дланта си колко тежи, ще прочете името на подателя и адреса, поглежда почерка, изучава марката и датата на клеймото. На Адам му бе нужно да излезе от пощата и прекосявайки пешеходния плочник до автомобила, едва смогна да извърши всичко това. В левия ъгъл на плика беше напечатано „Белоус и Харви, адвокатска кантора“, от родния град на Адам в Кънектикът.
— Че какво, аз ги познавам тия Белоус и Харви — с нотка на доволство каза Адам, — добре ги познавам. Чудно, какво ли искат? — Вгледа се в плика по-отблизо. — И откъде ли са ми взели адреса? — Обърна плика да го разгледа и откъм гърба. Ли го наблюдаваше усмихнат.
— Може би в писмото има отговор на въпросите ви — подхвърли той.
— И аз тъй мисля — съгласи се Адам. Взел решение да отвори писмото, той извади джобния си нож, изправи по-голямото острие и заобръща писмото да види къде може да го провре. Но тъй като не намери отвор, вдигна писмото срещу слънцето, да бъде сигурен, че няма да среже листа, тръсна плика, съдържанието му падна в единия край и тогава сряза другия. Духна в него и с два пръста измъкна писмото. Зачете се много бавно.
„До мистър Адам Траск, Кинг Сити, Калифорния — предпазливо почваше то. — Уважаеми господине, за шест месеца бяхме изчерпали всякакви възможности да влезем във връзка с вас. Бяхме дали обяви във всички вестници, но безуспешно. Успяхме да установим вашето местонахождение едва когато началникът на пощата тук ни предаде вашето писмо, адресирано до брат ви. — Адам долови раздразнението им. Началото на следващия пасаж бележеше пълна промяна на настроението: — Длъжни сме с прискърбие да ви съобщим, че вашият брат Чарлз Траск се помина на 12-и октомври от белодробно заболяване, продължило две седмици. Тялото му почива в гробището на Благотворителния орден. Гробът му не е означен с камък и ние предполагаме, че ще пожелаете да се нагърбите сам с това печално задължение.“
Адам си пое дълбоко дъх, задържа го и прочете още веднъж пасажа. Изпусна въздуха бавно, да не излезе като въздишка.
— Брат ми Чарлз е починал — каза той.
— Моите съболезнования — обади се Ли.
— Наш чичо ли е той? — попита Кейл.
— Да, това беше чичо ви Чарлз — рече Адам.
— И мой ли? — попита Арон.
— И твой.
— Не знаех, че сме имали чичо — каза Арон. — Не може ли да занесем на гроба му цветя? Абра ще ни помогне, това й харесва.
— Само че е много далече, на другия край на Америка.
— Знам! — възбудено каза Арон. — Като занесем цветя на майка ни, ще отделим и за чичо Чарлз. Ех, защо не съм го познавал, преди да умре — жалко тъжно добави той. Мъртвите близки ставаха все повече. — А добър ли беше?
— Много добър — каза Адам. — Нямах друг брат, както и ти нямаш друг освен Кейл.