— Ама моля ви се! — каза Олив и разтвори широките крила на вратата. — Чували сме за вас. Само миг! Нали виждате, създали сме на мама нещо като убежище… — Потропа на една врата в дъното на широкия хол и извика: — Майко! Един твой приятел иска да те види. — Отвори му и го покани в приятната стая, обитавана от Лайза. — Мен ще ме извините — рече тя на Адам, — Катрина задушава пилешко и аз трябва да я наблюдавам. Джон! Мери! Тръгвайте с мене! Хайде!
Лайза му се стори още по-дребничка. Седнала на плетен стол-люлка, тя бе много, много остаряла. Носеше дреха с широки поли от вълнена черна алпака, прищипната под шията от игла, на която със златни букви пишеше „Мама“. Приятната стаичка, едновременно спалня и всекидневна, бе претрупана от фотографии, шишета с тоалетна вода, дантелени игленици, четки и гребени, както и множеството порцеланови или сребърни украшения, подарявани за рождени дни и Коледи. На стената висеше голяма оцветена снимка на Самуел, хванала неговото хладно и безразлично достойнство, една изчистена и подправена отдалеченост, каквато приживе не бе притежавал. В снимката го нямаше онова негово излъчване, нямаше я изпитателната му жизнерадост. Висеше в тежка позлатена рамка и за ужас на дечурлигата очите й те следяха където и да си в стаята.
На плетената масичка до Лайза стоеше кафезът на папагала Поли, който Том бе купил от един моряк. Беше стара птица, славеща се с петдесетгодишна възраст, прекарала суров живот и придобила грубия език на корабния бак. Как не се мъчи Лайза, но така и не успя да замени живописния речник на младостта му с псалмопения. Поли завъртя глава да разгледа Адам и внимателно почеса с крак перушината около клюна си, при което безстрастно изрече:
— Изплюй камъчето, копеле!
Лайза му се намръщи.
— Поли — строго го смъмри тя, — това не е учтиво!
— Мръсно копеле! — установи Поли.
Лайза пренебрегна тази нецензурност и протегна тъничката си ръка.
— Мистър Траск, толкова се радвам да ви видя! Ще поседнете, нали?
— Минавах и си рекох да поднеса своите съболезнования.
— Получихме цветята ви — каза тя. Спомняше си всеки букет, пристигнал в къщата през това време. Адам бе изпратил един чудесен венец от имортели.
— Сигурно не ви е лесно да преустройвате живота си. — Очите на Лайза се препълниха и тя звучно затвори уста, да прикрие слабостта си. — Не би трябвало да човъркам скръбта ви — продължи Адам, — но той и на мене ми липсва.
Лайза извърна глава.
— Как са при вас нещата? — попита тя.
— Тази година е добре. Доста дъжд падна. Фуражът вече избуя…
— Том ми писа.
— Закопчай се! — извика папагалът. Лайза го погледна с онзи укор, с който се обръщаше към растящите си деца, когато почнеха да се бунтуват.
— Какво ви води в Салинас, мистър Траск? — попита тя.
— Ами работа — каза той и седна на един от плетените столове, който изстена под тежестта му. — Възнамерявам да се преселя тук. Казвам си, че може да е по-добре за синовете ми. Много са сами горе в чифлика.
— На нас никога не ни е било самотно в чифлика — сухо рече тя.
— Мисля, че тук поне училищата са по-добри. Нека се възползват моите близнаци.
— Дъщеря ми Олив нали преподаваше в „Пийч Трий“ и в „Плейто“, и в „Биг Сър“! — Тонът й не оставяше съмнение, че от тези не е имало по-свестни училища. Адам изпита топло възхищение към желязната й вежливост.
— Просто размишлявах по тия въпроси — каза той.
— Деца, които растат на село, са по-добре! — Такъв беше законът и тя можеше да го докаже със собствените си синове. Сега интересът й се насочи към него. — Да не би да търсите къща в Салинас?
— Мда, как да кажа, именно търся…
— Идете при дъщеря ми Деси — рече тя. — Деси иска да се върне във фермата при Том. Има чудесна малка къща на пряката при пекарната на Рейно.
— Непременно ще отида — каза Адам. — Още сега ще отида. Радвам се, че ви сварих толкова добре.
— Благодаря ви — рече тя, — удобно ми е тук. — Адам вече се приближаваше до вратата, когато тя се обади: — Мистър Траск, виждате ли се понякога със сина ми Том?
— Не, не съм го виждал. Нали разбирате, почти не напускам чифлика.
— Бих желала да отидете и да го видите — оживено рече тя. — Струва ми се, че е самотен. — И млъкна, сякаш се ужаси от това размекване.
— Ще отида, непременно ще отида. Довиждане, госпожо. Затваряйки вратата, чу папагалът да вика „Закопчай се, мръсно копеле!“, а Лайза го сгълча: „Поли, ако не внимаваш какво говориш, ще те пребия!“
Адам излезе от къщата и се отправи по свечеряващата се улица към Главната. До Френската пекарна на Рейно забеляза къщата на Деси, разположена в малка градина. Дворът бе гъсто обрасъл с високи птичи дрянове, които почти скриваха постройката. На градинската врата бе прикована усърдно изписана табела: „Деси Хамилтън, шивачка“.