На околийското шосе конете ускориха ход.
— Адам Траск си купи „Форд“ — съобщи Том. — Може би трябваше да кажа, че Уил му продаде един „Форд“.
— Не знаех за „Форда“ — каза Деси. — Той ще ми купи и къщата. И ми дава много добра цена. — Засмя се. — Определих много висока сума и при пазарлъка щях да смъкна. Но мистър Траск прие първата цена и ме спипа натясно.
— А ти какво направи?
— Ами признах му за високата цена и казах, че съм очаквала да я оспори. Но ми се стори, че не му направи никакво впечатление.
— Искам да те помоля — поде Том — никога да не си разказала тая история на Уил. Ще накара да те вържат.
— Но къщата не струваше колкото поисках!
— Повтарям какво ти казах за Уил. А защо му е на Адам твоята къща?
— Щял да се пренесе там. Иска близнаците му да учат в Салинас.
— И какво ще направи с ранчото?
— Не зная, не ми е казвал.
— Ех, какво ли би станало, ако на татко му се беше паднала такава ферма вместо тая суха пепел!
— Не е чак толкоз лоша.
— Добра е за всичко друго, освен да те храни.
— А ти познаваш ли друго семейство, което да си е живяло по-весело? — откровено го попита Деси.
— Не познавам. Това се отнася до семейството, но не и до земята.
— Том, помниш ли, като заведе Джени и Бел Уилямс на танци в „Пийч Трий“ върху дивана?
— Мама не ми дава да забравя. Какво ще кажеш, няма ли да е хубаво да поканим някой ден Джени и Бел на гости?
— Хайде — прие Деси, — сигурно ще дойдат. — Когато отбиха от шосето, Деси се обади: — Спомням си го някак другояче.
— По-сухо ли?
— Май че е това. Том, много трева е поникнала!
— Ще купя двайсет глави добитък, те ще я опасат.
— Сигурно си забогатял.
— Не. И ако годината е добра, цената на месото ще падне. Интересно Уил как би постъпил? Той е човек на оскъдицата. Казвал ми е. „Гледай — казва — винаги да печелиш от оскъдицата!“ Хитрец е Уил.
Изровеният път си бе останал същият, само коловозите сега бяха по-дълбоки, а облите камъни стърчаха повече.
— Я! Каква е тази картичка в храста? — извика Деси и като минаваха, пресегна се и я взе. На нея пишеше „Добре дошла у дома!“ — Том, това е твоя работа.
— Не е. Някой друг е идвал.
На всеки петдесет метра се появяваше друга картичка, кога стърчаща в храсталака, кога провесена от клоните на някоя китра или прибодена в стъблото на конския кестен. На всичките пишеше „Добре дошла у дома!“, всяка от тях караше Деси да цвърчи от удоволствие. Като стигнаха височината над малката падина, в която се разстилаше имението на Хамилтънови, Том запря конете и я остави да се полюбува на гледката. На склона оттатък падината с варосани камъни бе изписано с грамадни букви „Добре дошла, Деси!“. Тя облегна глава на ревера му и както се смееше, така и заплака. Том гледаше строго пред себе си.
— Кой може да е направил това? — рече той. — Да не може човек да мръдне от къщи!
Призори Деси се събуди изтръпнала от болката, която я навестяваше от време на време. Усети я като застрашително шумолене; подскочи в едната й половина и се стрелна през корема, едно клъвващо ощипване, сетне леко прихващане, след това здрава хватка, която накрая премина в свирепо стягане, сякаш някаква великанска ръка я изкриви. Когато болката я отпусна, остана смъдеж като от ожулено. Той също не продължи дълго, но в това време външният свят се стопи и тя като че се заслуша в сражението, бушуващо в тялото й.
Като остана само с лошото чувство, тя забеляза утрото, сребреещо в прозорците. Усети аромата на благодатния утринен бриз, диплещ пердетата и донасящ уханието на треви, корени и влажна пръст. След това към шествието от възприятия се прибавиха и звуци: врабците се пазаряха помежду си, с монотонно мучене кравата мъмреше гладното си теле, което я мушка изотдолу, синята сойка кряскаше от неискрено вълнение, застанал на стража, един петел отправяше с къткане остри предупреждения, а от високата трева шепнешком му отговаряше къткането на кокошките, някъде съвсем наблизо. Курникът кипеше от възбуда заради снесеното яйце, а една едра, двукилограмова родайландка лицемерно се противеше на ужаса, че е похотливо притисната до земята от една проскубана останка от петле, което би могла да повали с един удар на крилото.
Гукането на гълъбите включи в процесията и спомени. В паметта на Деси изникна баща й, седи начело на масата и казва: „Заявих на Заека, че ще отглеждам гълъби, а той знаете ли какво вика? «Само не бели!» — вика. «Защо не бели?» — питам го, а той, носели, вика голямо нещастие. Завъдиш ли ято бели гълъби, веднага докарват страдания и смърт. Вземи си, вика, сиви. Пък аз обичам бели гълъби. «Сиви си вземи» — вика. «Ако ще чудо да стане, бели ще си взема.»“