А Лайза търпеливо го пита: „Самуел, защо трябва вечно да правиш опити? Сивите са също толкоз вкусни, а са и по-едри.“
„Няма да се оставя да ме заблуждават с разни бабини деветини“ — казва Самуел. А Лайза, с убийствената си простота, му отвръща: „Ти си вече заблуден от собствената си заядливост. Муле, което се препира, това си ти, истинско муле!“
„Нали все някой трябва да прави и тия неща — мрачно казва той. — Иначе на съдбата никога няма да й бъде натрит носът и човечеството и досега щеше да виси по горните клони на дърветата.“ И, естествено, той се сдобива с бели гълъби и опърничаво зачаква страдание и смърт, за да докаже своята правота. Сутрин, ето ги, още неоперени, прапрагълъбчетата гугукат и литват нагоре, около сайванта за каруците като вихърен бял шал.
В спомените на Деси нахлуха гласове и думи и къщата около нея се насели. Тъга и смърт, мислеше си тя, смърт и тъга. И тази мисъл усука стомаха й и спря смъдежа. Човек просто трябва да почака достатъчно дълго и те ще дойдат.
Счу й се шушнещият въздух в духалото на ковачницата и всекидневното иззвънтяване на чука о наковалнята. Чу как Лайза отваря вратичката на фурната и тупването на омесения самун върху обрашнената дъска. След това се засуети Джо, който търсеше обущата си по най-невероятни места, за да ги открие най-после там, където ги е оставил, под леглото. От кухнята долетя високият нежен глас на Моли, която чете утринни текстове от Библията, а Юна я поправя с плътен, гърлен и безстрастен тон. А Том сряза езика на Моли с джобното си ножче и умря от страх, като разбра каква смелост е проявил. „О, мили Том“ — рече тя и устните й се разшаваха. Боязливостта на Том беше също толкова огромна, колкото и смелостта му — сигурно с великите мъже е точно така. Неговата невъздържаност уравновесяваше гальовността му и той се превръщаше в разровено полесражение за силите, разпъващи го отвътре. Сега той беше смутен, но Деси го дръпна за юздата и го насочи, както конепродавецът насочва чистокръвния жребец към бариерата, за да покаже своята дресура и добра форма.
Една част от Деси лежеше в болка, другата все още се люлееше в съня, докато утрото изгря в прозореца. Спомни си, че Моли ще върви начело на големия парад на пикника по случай Четвърти юли, и то не с кого да е, а със самия Хари Форбс, сенатора на щата. А Деси още не е пришила сърмата на рокличката й. Насили се да стане. Има толкова много сърма, а тя тук се успива. „Ще я ушия, Моли! — извика тя. — Ще бъде готова!“
Стана от леглото, наметна робата си и тръгна боса из къщата, пренаселена от Хамилтъновци. В хола ги нямаше — отишли са по спалните. В спалните леглата бяха изрядно оправени — отишли са в кухнята, а в кухнята всички се пръснаха и се стопиха. Тъга и смърт. Вълната се отдръпна и тя остана на сухо, напълно разсънена. Къщата беше чиста, светеща, безупречна, с изпрани пердета и мити прозорци, но все пак тъй, както мъж може да го направи — огладените пердета висяха малко накриво, по стъклата се виждаха засъхнали капки, а един правоъгълник на масата показваше откъде е била махната книга.
Печката грееше, между колелата й блещукаше оранжева светлина, а огънят, понесен от тягата, меко бумтеше през отворения регулатор. Зад стъклената си витрина часовникът проблясваше с махалото и тиктакаше подобно на дървено чукче върху празна дървена кутийка.
Отвън се разнесе изсвирване, пронизително и дрезгаво като от тръстикова свирка, тънко и необикновено. Разпиля се някаква дива мелодия. След това по пруста изгърмяха стъпките на Том и той се намъкна с наръч дъбови дърва, толкова голям, че му закриваше очите. Остави ги да се сгромолясат в сандъка и рече:
— Значи си станала. Това беше с цел да те събуди, ако още спиш. — Лицето му грееше от радост. — Огрява вече утрото, няма време за излежаване.
— Говориш като баща си — рече Деси и двамата се засмяха. Радостта му премина в твърда решителност.
— Да — гръмко каза той. — Тук отново ще настъпи славно време. Досега се влачех от мъка като пребита змия. Нищо чудно, че Уил ме е взимал за побъркан. Но сега ти си тук и аз ще ти покажа. В живота отново ще вдъхна живот. Чуваш ли? Тази къща ще заживее!
— Доволна съм, че се върнах — каза тя и безутешно си помисли колко уязвим е той сега, колко е лесно да бъде разколебан и как ще трябва да го пази. — Изглежда, не си сядал ден и нощ, докато къщата не светне.
— Нищо подобно — каза Том. — Само едно завъртане на пръстите.
— Знам го аз това завъртане, с кофата и парцала, на колене, освен ако не си открил начин да използваш кокоша сила или да впрегнеш вятъра.