— Да съм открил… Да, именно затова не ми достига време. Открих как посредством един отвор вратовръзката може свободно да се движи в колосана яка.
— Но ти не носиш колосани яки.
— А вчера? Точно затова го измислих. А колкото до кокошките, ще развъдя милиони. Малки кокошарници по цялата ферма, на покрива ще имат халки, за да мога да ги потапям целите във варова баня. Яйцата ще падат на една подвижна лента, виж как! И аз ще я въртя…
— Мен ми се иска да завъртим една закуска — прекъсна го Деси. — Знаеш ли как изглежда едно пържено яйце? Знаеш ли как се променя цветът на тлъстината и месото на бекона?
— Ще го имаш! — извика той, отмести колелата на печката и се зае да разравя огъня; космите по ръката му се свиха и опърлиха. Напъха няколко дърва и оглушително засвирука.
— Приличаш ми — каза Деси — на ония с козите крака, дето надуват тръстикова флейта по баирите на Гърция.
— Да не мислиш, че не съм? — изрева той.
„Ако на него му е леко — тъжно си помисли Деси, — защо и на мен не ми олеква на сърцето? Защо не мога да се отърся от черните си мисли? Ще успея — изкрещя в себе си тя, — щом той може, и аз ще успея!“
— Том! — повика го тя.
— Да?
— Искам зачервено яйце.
Глава 33
1
Възвишенията останаха зелени чак докъм края на юни и едва тогава тревата почна да жълтее. Класовете на дивия овес така натежаха от зърно, че клюмнаха на стръковете си. Изворчетата продължаваха да бликат до късно лято. Говедата движеха с мъка тлъстината си, а кожите им лъщяха от здраве. Бе година, в която народът в Долината на Салинас забравя засухите. Фермерите купуваха земя повече, отколкото могат да си позволят, пресмятайки по кориците на чековите си книжки новите доходи.
Том Хамилтън се трудеше като колос не само с яките си мишци и груби длани, но и с цялото си сърце и душа. Наковалнята в работилницата отново закънтя. Боядиса старата къща в бяло, вароса и останалите пристройки. Отиде до Кинг Сити да разгледа миещите се нужници и след това си построи един от майсторски огъната ламарина и резбовано дърво. Тъй като водата от извора беше слаба, скова до къщата резервоар от секвоеви дъски, в който водата се изпомпваше от саморъчно направен вятърен двигател, така хитроумно нагласен, че се въртеше и при най-лекия ветрец. Два други проекта изпълни в макет от метал и дърво и се канеше наесен да ги изпрати в патентното бюро.
Но това не беше всичко. Работеше с лекота и ведро настроение. Деси се принуди да става много рано, за да поема къщната работа, преди да я свърши Том. Следеше неговото голямо и розово щастие — но това не беше лекото щастие на Самуел. То не изникваше от корените му, за да се понесе нагоре. Той го изработваше колкото може по-умело, правеше му калъпи и го моделираше. Деси, която бе имала повече приятелки от всички в долината, сега се намери без нито един доверен близък. За натрупаните си тревоги нямаше кому да разкаже. И болката си оставаше нейна тайна.
Когато Том я намери вдървена и напрегната от присвиващата я болка и тревожно извика:
— Деси, какво ти е? — тя овладя гримасата си и каза:
— Леко схващане, нищо повече. Просто едно леко схващане. Ето, вече нищо ми няма. — След миг и двамата се засмяха.
Смееха се постоянно, сякаш да си придават самоувереност. И само когато Деси вечер си лягаше, обземаше я мъката за нещо изгубено, вледеняваща и непоносима. Том лежеше в мрака на стаята си, объркан като дете. Чуваше ударите на сърцето си, нещо стържеше там, но съзнанието му побягваше от всякакви мисли и за по-сигурно се залавяше с дребни проекти, измишльотини, машини. В летните вечери често се изкачваха на хълма да погледат сиянието на заника иззад върховете на веригите от запад и да усетят зефира, доведен в долината от надигащия се, прегрят от деня въздух. Обикновено постояваха безмълвни да подишат на спокойствие. Стеснителни, те никога не отваряха дума за себе си. И не знаеха нищо един за друг. Сепнаха се и двамата, когато една вечер, на хълма, Деси го попита:
— Том, защо не се ожениш?
За миг я погледна, но премести очи.
— Коя ще ме вземе?
— Шегуваш ли се, или наистина мислиш така?
— Коя би ме взела? — повтори той. — Коя ще пожелае такъв като мене?
— Както ми се струва, ти май наистина си го мислиш. — И тук тя наруши негласната им уговорка: — Бил ли си влюбен в някоя?
— Не — отвърна той.
— Можеш да ми кажеш — рече тя, сякаш Том не беше й отговорил.
Като се заспускаха от хълма, Том повече не продума, но на верандата изведнъж заговори:
— Тук ти е скучно. Искаш да си отидеш. — Изчака малко. — Отговори! Не е ли така?