— Искам да остана тук, никъде не ми се живее. Ходиш ли понякога при жени? — попита го тя.
— Да — рече той.
— И добре ли ти е?
— Не особено.
— Какво ще правиш?
— Нямам представа.
Влязоха смълчани. Том запали лампата в едновремешната всекидневна. Прекроено от него, покритото с канаваца канапе издигаше пред стената кривото си облегало, а зелената постилка на пода бе вече избеляла от стъпки между вратите. Том седна до кръглата маса в средата и тя установи, че още е смутен от последното си признание. Какъв чист човек е, помисли си тя, колко е непригоден за тоя свят, който дори тя познаваше по-добре от него. Като юнак, който ще убие ламята, за да спаси девойката, той виждаше малките си прегрешения като толкова големи, че се смяташе за негоден и покварен. Ех, да беше сега баща им тук! Той бе почувствал величавото у Том и навярно би се досетил как да го освободи от сегашните му мрачини, за да полети на воля. Затова тя направи завой в разговора, дано раздуха някоя искрица у него.
— Както говорим за себе си, хрумвало ли ти е някога, че долината за нас е представлявала целия свят, с няколко пътувания до Сан Франциско? Ходил ли си някога по на юг от Сан Луис Обиспо? Аз никога.
— И аз — каза Том.
— Това не е ли глупаво?
— Много хора не са ходили — каза той.
— Но това не е закон. Можем да отидем в Париж, в Рим, в Йерусалим. Мило и драго бих дала да видя Колизеума.
Той я погледна с подозрение, очаквайки някаква шега.
— Как ще можем? — попита той. — Трябват много пари.
— Не мисля така. Няма защо да отсядаме в луксозни хотели. Ще пътуваме с най-евтините параходи, трета класа. Нали точно така баща ни е пристигнал от Ирландия. Бихме могли и в Ирландия да отидем. — Той продължаваше да я гледа, но в очите му нещо взе да пари. Деси продължи: — Една година ще посветим само на работа и ще спестяваме всяка стотинка. Аз бих могла да се захвана с шев и в Кинг Сити. Уил ще ни помогне. А на другото лято продаваш всичкия добитък и потегляме. Никой не ти го забранява със закон.
Том стана и излезе. Вдигна взор към летните звезди, към синеещата Венера и червеникавия Марс. Ръцете му се стегнаха, сви пестници, но ги отпусна. После се обърна и влезе в къщата. Деси седеше на същото място.
— Деси, искаш ли да заминеш?
— Повече от всичко на света.
— Тогава тръгваме!
— А ти искаш ли?
— Повече от всичко на света — рече той и добави: — А Египет? Идвало ли ти е наум за Египет!
— Атина! — каза тя. — Константинопол!
— Витлеем!
— Да, Витлеем. — И неочаквано заповяда: — Отивай да спиш! Предстои ни година работа, цяла година! Сега почивай. Ще взема от Уил пари назаем и ще купя сто свине.
— С какво ще ги храниш?
— С жълъди — рече Том. — Ще измисля машина, която да събира жълъди.
Той се прибра в стаята си, но тя го чуваше да трополи и тихо да си говори на глас. Деси надникна от прозореца към звездната нощ и усети радост. Не й беше ясно само дали наистина има желание да замине, дали и Том го иска. И докато се двоумеше, в лявата си половина отново дочу шепота на болката.
Когато стана на сутринта, Том бе вече на чертожната си маса, блъскаше челото си с юмрук и негодуваше. Деси погледна над рамото му.
— Машината за жълъди ли?
— Лесно трябва да стане — каза той, — но как да се отделят клечките и камъните?
— Знам, че си изобретател, но аз съм изнамерила най-великия жълъдоберач на света и той е готов да влезе в действие.
— Какво искаш да кажеш?
— Деца! — рече тя. — Тези неуморни ръчички.
— Не биха го направили, та дори и за пари.
— Но за награда ще го направят. Награда за всеки и една голяма награда за победителя, да кажем, награда за сто долара. Ще пометат цялата долина! Позволяваш ли да опитам?
Том се почеса по главата.
— Защо не? Но как ще събираш жълъдите?
— Децата ще ги носят тук — каза Деси. — Остави тази грижа на мене. Надявам се, разполагаш с достатъчно складова площ.
— Значи експлоатация на детски труд, така ли?
— Естествено — съгласи се Деси. — Като имах ателие, и аз експлоатирах младите момичета, които искаха да се научат на шев, а и те ме експлоатираха. Намислила съм да го наречем Голямото околийско състезание за събиране на жълъди — Монтерей. И няма да допускаме всеки. Да раздаваме велосипеди за награда, а? Ти не би ли събирал жълъди, ако се надяваш да спечелиш велосипед? Кажи, Том.
— Като нищо! — каза той. — Но не може ли и да им плащаме?
— Не с пари — рече Деси. — От това ще заприлича на наемен труд и тогава ще почнат да кръшкат. И аз бих почнала.
Том се облегна назад и се разсмя.
— И аз! Добре, значи ти се заемаш с жълъдите, а аз — с прасетата.