— Том — сепна се Деси, — няма ли да е смешно, ако не друг, а тъкмо ние почнем да печелим?
— Нали ти печелеше в Салинас — рече той.
— Донякъде, нищо особено. Но затуй пък колко бях богата на обещания! Ако всички ми бяха плащали за услугите, нямаше да се нуждаем от прасета. Можехме още утре да тръгнем за Париж.
— Ще отида да поговоря с Уил — каза Том и оттласна стола си от чертожната маса. — Искаш ли да дойдеш с мене?
— Не. Оставам да уточня всичко. А утре почвам Голямото състезание за жълъди.
2
На връщане в късния следобед към чифлика Том се чувстваше потиснат и наскърбен. Както винаги, Уил бе успял да сдъвче и да изплюе неговото въодушевление. Уил бе подръпвал устната си, беше си разтривал веждите, чеса си носа, бърса си очилата и бе извършил грандиозната операция подрязване и запалване на пура. Идеята за свинете беше изцяло шуплива и Уил бе сполучил да пъхне пръста си в шуплите. От състезанието за жълъдите нищо няма да излезе, макар да не се изясни защо. Цялата работа била несигурна, особено във времена като сегашните. Най-многото и най-доброто, което Уил би могъл да направи, било да се съгласи с обмислянето на въпроса. В един момент по време на разговора Том аха да каже на Уил за Европа, но светкавичният инстинкт го спря. Мисълта да се шляеш из Европа, освен, разбира се, ако не си вече пенсионер и капиталите ти не са вложени в сигурни акции, за Уил би била безумство, в сравнение с което проектът за свинете щеше да бъде чудо на търговската находчивост. Том не му каза нищо и го остави „да обмисли“ със съзнанието, че присъдата ще се противопостави на прасетата и жълъдите.
Горкият Том не знаеше и нямаше как да научи, че сполучливото разглобяване на един проект представлява една от творческите радости за бизнесмена. Да показваш ентусиазъм, значи да се правиш на идиот. А Уил действително щеше да го обмисли. Отделни подробности от проекта направо го очароваха. Том бе напипал нещо много интересно. Щом си в състояние да вземеш прасета на кредит, да ги угоиш с храна, която почти нищо няма да ти струва, да ги продадеш, да си изплатиш заема и да останеш с печалба, значи наистина си свършил голяма работа. Уил нямаше да ограби брат си. Той щеше да се намеси в печалбата му, но Том е мечтател, не можеш да му довериш изпълнението на един очевидно разумен план. Том например дори не знае цената на сланината и вероятните й колебания. Ако всичко потръгнеше добре, от Уил трябваше да се очаква да предложи на Том някакъв значителен подарък — може би дори един „Форд“. Та какво струва един „Форд“ като първа и едничка цена за жълъдите? Всеки човек в долината ще почне да събира жълъди.
Движейки се вече по Хамилтъновия път, Том се чудеше как да съобщи на Деси, че кроежите им нищо не струват. Най-доброто би било да ги замести с някаква нова идея. Как биха могли за една година да спечелят средства, та да заминат за Европа? И внезапно се досети, че не знае колко ще им трябват. Отде да знае колко струва билетът за парахода? Тази вечер ще трябва да изчислят.
Като стигна къщата, бе почти сигурен, че Деси ще изтича да го посрещне. Щеше да си надене най-хубавата маска и да каже някоя шега. Но Деси не изтича. „Сигурно е задрямала“ — помисли си той. Напои конете, прибра ги в яхъра и нахвърли сено в яслите.
Влизайки, Том видя Деси да лежи на дивана с извитото облегало.
— Дремеш ли? — запита той и тозчас забеляза цвета на лицето й. — Деси! — извика. — Какво има?
Тя събра сили да пропъди болката.
— Просто ме заболя стомахът. Здравата ме присви.
— Ох — рече той, — уплаши ме! Аз ги лекувам тия стомашни болки. — И донесе от кухнята чаша млечна течност. Подаде й чашата, а тя попита:
— Какво е това, Том?
— Добрата стара сода. Може малко да ти се повдигне, ама ще свърши работа.
Деси послушно я изпи и се намръщи.
— Помня го тоя вкус — каза тя. — Мама го пиеше, преди да узреят ябълките.
— Лежи си, без да мърдаш — каза той, — аз ще измисля някаква вечеря.
Чу го да трещи в кухнята. Болката се втурна в цялото й тяло. На всичко отгоре облада я и страх. Лекарството бе подпалило стомаха й. След малко се примъкна до саморъчно направената водна тоалетна и се помъчи да повърне содата. Потта от челото й я заслепи. Когато се опита да се изправи, диафрагмата й се стегна и тя не съумя да се освободи.
По-късно Том й донесе малко бъркани яйца, но тя поклати глава едва-едва.
— Не мога. — И му се усмихна. — По-добре да си легна.
— Содата скоро ще си каже думата — увери я Том. — И веднага ще ти мине. — Помогна й да си легне. — Помниш ли какво си яла?
Деси легна в спалнята си и напрегна цялата си воля да надвие болката. Към десет вечерта волята вече губеше почва.