— Том! Том! — извика тя. — Той се показа на вратата със „Световния алманах“ в ръка. — Том — рече тя, — извинявай, но ми е ужасно зле. Страшно ми е лошо.
Том приседна в полумрака на края на леглото й.
— Зле ли те присвива?
— Отвратително.
— Не можеш ли сега да отидеш до тоалетната?
— Не, не сега!
— Ще донеса лампа и ще остана при тебе — каза той. — Дано можеш малко да поспиш. До сутринта ще ти мине. Содата ще помогне.
Волята й отново се наложи и тя попритихна. Том й зачете откъси от алманаха да я разсейва и когато му се стори, че е заспала, прекъсна и задряма на стола до лампата.
Събуди го едва чут вик. Том пристъпи до разбърканата постеля. Очите на Деси бяха мътни и диви като на побеснял кон. От ъглите на устата й се издуваха тлъсти мехури, а лицето й гореше. Том пъхна ръка под завивката — мускулите й бяха стегнати като желязо. В този миг борбата й секна, главата й се отметна назад и върху полузатворените й очи засия светлина.
Том сложи на коня само оглавника и препусна на голо. Пътем се заопипва, измъкна си колана и зашиба уплашеното животно, хукнало като побъркано над каменистия, изровен коловоз.
Заспали на горния етаж на двуетажната си къща на околийското шосе, Дънканови не чуха думтежите на вратата, но чуха трясъка, с който тя се отпра заедно с пантите и ключалката. Докато Ред Дънкан се смъкна на долния етаж с пушка в ръка, Том вече крещеше в телефонната слушалка на централата в Кинг Сити.
— Доктор Тилсън! Повикайте го!… Не ме интересува!… Извикайте го, извикайте го, по дяволите!
Ред Дънкан стоеше сънлив с пушката към Том.
— Да! Да, да, чух! — обади се доктор Тилсън. — Том Хамилтън, ти ли си? Какво й е? Твърд ли е стомахът й?… А ти какво направи?… Сода? Ой, нещастен глупако! — Лекарят бе вече надмогнал яда си. — Том — рече той, — Том, момчето ми, ела на себе си. Върни се и слагай студени кърпи, колкото може по-студени. Предполагам, лед нямаш. Добре, сменяй кърпите! Тръгвам веднага, щом се подготвя. Чуваш ли ме? Том, чуваш ли ме?
Докторът окачи слушалката и се заоблича. Отвори с гневно изтощение стенния шкаф, събра скалпели и пинцети, гъби, маркучи и хирургически конци и ги наблъска в чантата си. Разклати петромаксовата си лампа да се увери, че е пълна, и сложи до нея туба с етер и маска. С будоарна шапчица и пеньоар, жена му погледна от вратата.
— Отивам в гаража — рече доктор Тилсън. — Обади се на Уил Хамилтън и му кажи, че искам да ме закара до бащиния му чифлик. Ако вземе да се опъва, кажи му, че сестра му умира.
3
Том се завърна в ранчото една седмица след погребението на Деси. Яздеше изправен и надут, с изопнати рамене и наведена брадичка, досущ като гвардеец на парад. Всичко бе извършил, без да бърза, изпипано. Конят бе начесан и сресан, шапката стоеше солидно на главата му. Дори Самуел не би се държал по-достойно от Том, който се прибираше сега в старата къща. Той не обърна глава дори когато един ястреб се спусна със свити нокти над някаква кокошка. При обора слезе, напои коня, задържа го за миг на вратата, сетне му върза въжето и насипа ечемик в сандъчето пред яслата. Свали седлото и обърна кечето наопаки да изсъхне. Ечемикът свърши, той изведе червения кон и го пусна на свобода, ако ще да опасе всеки незащитен инч земя по земното кълбо.
Когато влезе в къщата, столовете, печката и останалата покъщнина сякаш се отдръпнаха с отвращение от него. Запъти се към всекидневната и една от табуретките се дръпна от пътя му. Кибритът беше влажен и омекнал и с чувството, че трябва да се извини, Том отиде в кухнята да вземе друг. Лампата стоеше във всекидневната усамотена и чистосърдечна. Пламъчето на първата клечка бързо обиколи кръглия фитил и се вдигна жълто на цял инч.
Том седна и се огледа. Вечер. Очите му отбягнаха дивана от канаваца. Шумоленето на мишки в кухнята го накара да се обърне и тогава видя сянката си на стената — беше с шапка. Свали я и я остави на масата до себе си. Помъчи се да се залиса със защитни мисли; седнал под лампата, той знаеше, че съвсем скоро ще го извикат по име и че ще трябва да се изправи на подсъдимата скамейка — съдия щеше да си бъде сам той, а личните му престъпления — негови съдебни заседатели. И наистина, чу пронизителното повикване. Съзнанието му тръгна и застана пред обвинителите: Суетата, която го обвини, че се облича зле, че е мръсен и невъзпитан; Похотта му тикна парите, които бе дал за продажни жени; Безчестието го бе накарало да се прави на умен и способен — качества, които той не притежаваше; Леността и Лакомията се бяха хванали ръка за ръка. Но всички те можеха да му дадат само утешение, защото засега скриваха Големия мрак, седнал зад тях в очакване — мрачното и отвратително негово престъпление. Изрови по-дребни неща, опита се да изкара нищожните си грехове за добродетели, за да се спаси. Завистта към парите на Уил, Измяната към майчиния си бог, Кражбата на време и надежди, болнавия Отказ от любовта.