Да вземем например Самуел. Предварително рисуваше предметите, които възнамерява да изработи от желязо или дърво. В това нямаше нищо лошо, бе разбираемо и дори за завист. Но по краищата на тия скици той рисуваше други неща: веднъж дървета, друг път — човешки лица, животни и буболечки, а понякога — просто фигури, които никой не можеше да разгадае. На тях хората се засмиваха, смутено притеснени. А и още нещо — човек никога не знаеше отнапред какво ще си помисли Самуел, какво ще каже или направи — можеше да е всичко.
През първите няколко години след заселването на Самуел в Салинаската долина към него проявяваха известно недоверие. И вероятно като малко момче Уил е чувал какво се говори в лавката на Сан Лукас. Момчетата не обичат бащите им да са по-различни от другите мъже. Може би точно тогава Уил е изработил своя консерватизъм. По-късно, когато се народиха останалите деца, Самуел вече бе неделима част от долината и тя се гордееше с него така, както се гордее човек, който е собственик на петел. Вече не се бояха от него, защото не прелъсти жените им и не ги подлъга да излязат от своята любима посредственост. Долината Салинас бе обикнала Самуел, но по това време Уил бе вече оформен човек.
Има хора, в никакъв случай невинаги заслужено, които боговете истински обикват. На такива всичко им идва без никакво усилие, без дори да са го предвиждали. Уил Хамилтън беше от тях. Даровете, които му се струпваха, бяха тъкмо онези, на които би се зарадвал. Още като юноша Уил беше винаги с късмет. Колкото баща му не можеше да печели пари, толкова той не можеше да не печели. Когато се зае да отглежда кокошки и те почнаха да снасят, цената на яйцата скочи. Беше младеж, когато двама негови приятели, собственици на магазинче, се изправиха пред фалит поради несъстоятелност. Помолиха Уил да им даде назаем малко пари, за да си оправят сметките за тримесечието, срещу което му предоставиха една трета от печалбата. Той не беше скръндза и им даде каквото искаха. За по-малко от година магазинът се съживи, на втората се разшири, на третата откри клонове тук и там и сега неговите наследници — една обширна търговска система — господстват над значителна част от района. Пак поради неизплатени дългове Уил се сдоби и с ателие за поправка на велосипеди. Сетне неколцина от богаташите в долината си купиха автомобили и неговите механици взеха да ги поправят. На голямо изпитание го постави един решителен поет, чиито видения се изразяваха в пиринч, формовано желязо и каучук. Този човек се наричаше Хенри Форд, а плановете му, ако не толкова незаконни, бяха поне смехотворни. Сумтейки, Уил пое южната половина на долината за изключително свой периметър и след петнайсет години тя се напълни до гуша с „Фордове“, а Уил, като богат човек, се возеше на „Мармън“.
Най-много на баща си приличаше Том, третият син. Роден във възбуда, той живееше сред мълнии. В живота се втурна презглава. Беше ненадминат по своята жизнерадост и въодушевление. Той не откриваше света и неговите жители, а ги създаваше сам. Пръв изчиташе книгите на баща си. Живееше в селения грейнали и нови, необходени като Рая в шестия ден. Мисълта му се рееше като жребец в безгрижно пасбище и когато по-късно светът опъна прегради, той се хвърляше срещу бодливата тел, а когато накрая го заобиколи последната стена, той се нахвърли и срещу нея, проби я и изхвръкна на воля. И както бе способен на колосална радост, така можеше да таи и грамадна мъка — когато кучето му умря, светът за него свърши.