Арон печелеше привързаност от всички посоки. На вид беше стеснителен и крехък. Розово-бялата му кожа, златистите коси и раздалечените сини очи веднага привличаха погледа. В двора на училището необикновената му хубост стана причина за известни недоразумения, докато ония, които го бяха поставили на изпитание, не откриха, че Арон е твърдоглав, настойчив, а и напълно безстрашен побойник, особено ако го разплачеш. Думата тръгна и обичайните терористи над нови другарчета се научиха да не го закачат. Арон не се мъчеше да укрива своите наклонности, те сами се потуляха от това, че са точно обратните на външния му вид. Захванеше ли нещо, вървеше неотклонно по избрания път. Не се отличаваше с многоличие и мъчно се нагаждаше. Физиката му бе също толкова нечувствителна към болка, колкото и мисълта му — към дребните подробности.
Кейл познаваше брат си и успяваше да го използва, като го извеждаше от равновесие, но и тук резултатът беше само частичен. Кейл бе научил кога да отстъпи встрани и кога да избяга. Промяната на посоката хвърляше Арон в смущение, но това бе едничкото, което го хвърляше в смущение. Той начертаваше пътя си и го следваше и освен него не виждаше и не се интересуваше от нищо друго. Вълнуваха го малко, ала силни чувства. Всичко у него се спотайваше зад ангелския му образ, за който го беше грижа и чувстваше отговорност толкова, колкото е отговорен фавнът за пъстрите петна по младата си кожа.
2
В първия за него учебен ден Арон с нетърпение изчака междучасието и отиде в момичешкия двор, за да говори с Абра. Тълпата от разпискали се момичета не успя да го изхвърли, та се наложи една от учителките насила да го върне в момчешката половина. На обяд я изпусна, защото баща й дойде с високата двуколка да я заведе вкъщи да обядва. Но я чакаше след училище пред вратата на двора.
Тя излезе, заобиколена от приятелки. Лицето й бе спокойно и с нищо не издаваше, че го е очаквала. Явно бе най-хубавото момиче в училището, но е малко вероятно Арон да бе забелязал това. Облакът от момичета се понесе нататък и Арон закрачи на три стъпки след тях, търпелив и невъзмутим дори след като момичетата започнаха да подхвърлят през рамо своите кресливи и хапливи забележки. Една по една повечето се отделиха и поеха към домовете си. С Абра останаха само три и те я изпратиха до бялата им дворна врата. След като тя се прибра, приятелките й го изгледаха, закискаха се и продължиха по пътя си.
Арон приседна на бордюра. След миг ключалката се вдигна, бялата врата се открехна и се появи Абра. Пристъпи през тротоара и застана над него.
— Какво искаш?
Арон вдигна широко отворените си очи.
— Нали не си сгодена за никого?
— Ама че глупост! — каза тя. Той се вдигна на крака.
— Вярвам, че ще мине доста време, докато можем да се оженим — рече той.
— Че кой иска да се жени?
Арон не отговори. Може би изобщо не я чу. Тръгна до нея. Абра се движеше с умишлено твърда походка и гледаше точно пред себе си. В израза й се четеше и мъдрост, но и сладост. Изглежда, дълбоко се беше замислила. Крачейки до нея, Арон не сваляше очи от лицето й, сякаш цялото му внимание бе привързано към него със здрави върви. Минаха безмълвни покрай бебешкото училище — тук паважът свършваше. Абра свърна вдясно и го поведе през стърнището на окосените ливади. Спечените черни буци пръст се стриваха под нозете им. На синора на ливадата имаше малка помпена станция, до която, подхранвана от преливащата вода, пищно растеше върба. Дългите клони падаха като поли почти до земята. Абра раздели тази клонеста завеса и се намъкна в къщичката от листа, натрупани около дънера от премитащите ги висящи клони. През тях се виждаше навън, но вътре бе уютно, закрито, топло и скътано. През вехнещите листа просветваше жълтото следобедно слънце. Абра седна на земята, по-скоро кацна, и полите й се разпиляха наоколо като вълни. Скръсти ръце в скута си като за молитва. Арон седна до нея.
— Вярвам, че ще мине доста време, докато се оженим — повтори той.
— Не много — рече Абра.
— Да можеше веднага да стане!
— Няма да е много — каза Абра.
— Мислиш ли, че баща ти ще позволи? — попита той. За нея мисълта бе нова, обърна се и го изгледа.
— Може и да не го питам.
— А майка ти?
— Хайде да не ги тревожим — рече тя. — Ще решат, че е нещо лошо или смешно. Можеш ли да пазиш тайна?
— О, да! По-добре от мене никой не може. И без това си имам доста тайни.
— Тогава сложи и тази при другите — каза Абра. Арон взе една пръчка и начерта линия в пръстта.
— Абра, знаеш ли как се раждат децата?
— Да — каза тя. — На теб кой ти каза?