— Ли. Всичко ми е обяснил. И сигурно още дълго време няма да имаме деца.
Ъгълчетата на устата й се извиха от снизходителна мъдрост.
— Не чак толкова дълго — рече тя.
— Един ден ще си имаме и къща — унесено каза Арон.
— Прибираме се и залостваме вратата. Чудесно ще бъде. Но трябва да мине много време.
Абра протегна ръка и докосна рамото му.
— Какво си се разтревожил за това време? Ето, тук не е ли като къща? Докато чакаме, ще играем, че уж живеем тука. Ти ще ми бъдеш мъж и ще ме наричаш своя съпруга.
Арон си го повтори без глас и сетне го изрече високо:
— Моя съпруга.
— Нещо като подготовка — рече Абра.
Арон я прихвана подръка и тя сложи ръката му, с дланта нагоре, в скута си. Неочаквано той рече:
— А докато се подготвяме, можем да правим и нещо друго.
— Какво?
— Може да не ти хареса.
— Кажи какво!
— Да се правим, че ти уж си ми майка.
— Това е лесно — каза тя.
— Нямаш ли нищо против?
— Не, дори ми харесва. Искаш ли още сега?
— Разбира се — каза Арон. — Но как може да стане, ти как искаш?
— О, ще ти покажа как — рече Абра, загука и заприказва: — Ела, детето ми, сложи си главичката в скута на мама. Ела, синчето ми, мама ще те прегърне. — Дръпна главата му надолу и без никакво предупреждение Арон заплака неутешимо. Ридаеше тихо, а Абра го галеше по бузата и попиваше рукналите сълзи с крайчеца на полата си.
Слънцето се смъкна към река Салинас, зад която залязваше, и от златистото стърнище долетя чудна птича песен. Едва ли другаде по света имаше по-красиво място от това тук, под клонаците на върбата. Лека-полека плачът на Арон престана, стана му хубаво и топло.
— Добричкото ми бебенце! — продума Абра. — Чакай мама да му среше косицата.
Арон се изправи и почти ядосано рече:
— Много рядко плача, освен ако не ме е яд. Просто не знам защо заплаках.
— Помниш ли майка си? — попита го Абра.
— Не. Умряла е, като съм бил съвсем малко бебе.
— Не знаеш ли как е изглеждала?
— Не.
— Не си ли я виждал на снимка?
— Не, нали ти казах. Нямаме никакви снимки. Питах Ли и той каза, че няма снимки… не, май че Кейл го попита.
— Кога е умряла?
— Веднага след като сме се родили с Кейл.
— Как се е казвала?
— Ли разправяше, че името й било Кати. Защо ме разпитваш толкова?
— А как е била боядисана? — спокойно продължи Абра.
— Какво?
— С тъмна или със светла коса?
— Не зная.
— Баща ти не ви ли е казвал?
— Никога не сме го питали. — Абра замълча и след малко Арон я попита: — Какво стана? Езика ли си глътна? — Абра наблюдаваше залязващото слънце. Притеснен, Арон пак попита: — Разсърди ли ми се? — И предпазливо добави: — Моя съпруго?
— Не, не ти се сърдя. Просто се чудех.
— За какво?
— За нещо. — Абра решително изопна лице, прикривайки бушуващите отвътре колебания. — Какво значи да нямаш майка?
— Не зная. Като всичко друго.
— Според мен ти дори не знаеш каква е разликата.
— Не я знам. Хайде, кажи си го открито! Говориш като гатанките във вестника.
Абра продължаваше да задава въпроси с невъзмутимо съсредоточение:
— Искаш ли да си имаш майка?
— Шантав въпрос! — каза Арон. — Разбира се, че искам. Всеки иска. Нали нямаш за цел да ме оскърбяваш? И Кейл понякога се мъчи и след това ми се смее.
Абра отмести поглед от залязващото слънце. Виждаше неясно, светлината бе изпълнила очите й с пурпурни точици.
— Преди малко ти каза, че можеш да пазиш тайна.
— Мога.
— Признай ми тогава, имаш ли някоя тайна, за която си се заклел в двойна доза отрова и да ти прережат гърлото?
— Естествено, че имам.
— Кажи ми я, Арон — меко рече тя, гальовно произнасяйки името му.
— Какво да ти кажа?
— Кажи ми най-страшната, най-адската си тайна.
Арон се отдръпна разтревожен.
— Откъде накъде? Няма! С какво право ме питаш? Аз на никого няма да я кажа.
— Хайде, маминото, кажи на мама — пропя тя.
Сълзите отново запъплиха към очите му, но този път това бяха сълзи от гняв.
— Не съм сигурен дали искам да се оженя за тебе — каза той. — Мисля още сега да си тръгна за у дома.
Абра го хвана за китката и я дръпна. Кокетството в гласа й беше изчезнало.
— Исках само да проверя. Виждам, че наистина можеш да пазиш тайна.
— Защо ти беше нужно? Ядоса ме. Лошо ми е.
— Смятам да ти доверя една тайна — рече тя.
— Охо! — присмя й се той. — Ето кой не може да пази тайни!
— Опитвах се да реша — каза тя. — Смятам да ти съобщя тази тайна, защото може да ти е от полза. Може и да се зарадваш.
— А кой те е заклел да не казваш?
— Никой — рече тя, — аз на себе си.
— Е, това е друго, мисля. И каква е тази древна тайна?