Червено, слънцето снижи ръба си до билото на отсрещния покрив. Това бе къщата на Толот на шосето Бланко. Коминът на Толот щръкна пред него като черен палец.
— Слушай — тихо почна Абра, — помниш ли оня път, когато бяхме във вашата ферма?
— Разбира се!
— Е добре, в колата аз заспах, но после се събудих. Мама и татко не разбраха, че съм будна, и казаха, че майка ти не е умряла. Казаха, че била избягала. Нещо май й се е случило и тя избягала.
— Тя е мъртва — дрезгаво отсече Арон.
— Но няма ли да е прекрасно, ако не е?
— Баща ми казва, че е умряла. Той не лъже.
— Ами ако той само си мисли, че е умряла?
— Според мен щеше да знае — каза той, но в гласа му прозвуча несигурност.
— Няма ли да бъде прекрасно — каза Абра, — ако можехме да я открием? Да речем, изгубила си е паметта или нещо подобно. Чела съм за такива неща. А като я намерим, всичко ще си спомни. — Романтиката я обви в своето ярко сияние и я понесе като приливна вълна.
— Ще питам татко — каза Арон.
— Арон — строго му каза тя, — това, което ти казах, е тайна.
— Чия е?
— Моя. Хайде сега, повтаряй след мене: ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!
За миг той се поколеба, но след това повтори:
— Ако кажа някому, да глътна двойна доза отрова и да си прережа гърлото!
— Сега си плюй в шепата — продължи тя, — ето така, виж. Дай ми сега ръка да размажем плюнката. А сега избърсваме ръцете в косата си. — След като извършиха заклинанието, Абра тържествено обяви: — Ха сега, да те видя ще посмееш ли да се издадеш! Знаех едно момиче, издаде тайната след тази клетва и после изгоря, като им се запали плевникът. — Слънцето се скри зад къщата на Толот, а заедно с него изчезна и златистата светлина. Над връх Торо заблещука Вечерницата. — Жива ще ме одерат! — сепна се Абра. — Хайде да бързаме! Обзалагам се, че баща ми е тръгнал да ме търси с кучешката свирка. Ще ям бой!
— Ще ядеш бой? — Арон недоверчиво я изгледа. — Бият ли те?
— А ти какво си мислиш?
— Нека само опитат! — разпалено рече Арон. — Рекат ли да те бият, кажи им, че ще ги убия! — Раздалечените му сини очи се присвиха и заблестяха. — Никой няма право да бие моята жена!
В здрача под върбата Абра обви врата му с ръце и го целуна по отворената уста.
— Обичам те, съпруже мой — рече тя, обърна се и хукна, придържайки поли над коленете си. Отдолу проблясваше бялата й дантелена фуста.
3
Арон се върна до ствола на върбата, седна на земята и опря гръб на кората. В главата му бе паднала мъгла, стомахът го присвиваше от болки. Помъчи се да подреди чувството си в мисли и образи, дано прогони горестта. Не беше лесно. Неговият бавен и предпазлив мозък не можеше да поеме наведнъж толкова много мисли и чувства. Вратата му се беше затворила за всичко друго освен за физическата болка. След малко обаче тя се пооткрехна, пропусна за оглед един факт, сетне още един и още един, докато един по един умът му погълна всичките. Пред затворената врата остана само един, свръхзначителен факт, който вдигаше врява да го пропуснат, но Арон го задържаше за накрая.
Първо влезе Абра и той огледа дрехите й, лицето, допира на ръката й по бузата му, уханието, което изпускаше — малко на мляко и малко на одеколонен пулверизатор. Разгледа я, усети я, чу я и отново я помириса. Каза си колко е чиста, особено ръцете и ноктите, колко е пряма и как няма нищо общо с ония от училищния двор, дето само се кикотят. Сетне си спомни как му бе хванала главата, когато плака като сукалче, плака от копнеж, от желание за нещо, което някак бе почувствал, че ще получи. Навярно се разплака, защото долови, че то се приближава.
След това се замисли за изпитанието, на което го бе поставила. Интересно, какво би направила, ако й беше издал някоя тайна? И ако бе пожелал да го стори, какво би й разказал? Точно сега не се сещаше за никаква тайна освен за онази, която блъскаше вратата, за да влезе в съзнанието му. Мина му пак въпросът, който му зададе, най-страшният й въпрос: „Какво значи да нямаш майка?“ Наистина, какво значи? Нищо не значи. Да, ами на Коледа и на годишния изпит, когато майките на другите деца идват за тържеството в училищната стая? Нали тогава му идваше беззвучно да се разплаче, безсловесният копнеж? Ето, това значи.
Около Салинас, а и сред града се простираха тресавища и пълни с камъш блата. Във всяко блато се люпеха хиляди жаби. Привечер въздухът така се изпълва с песните им, че става нещо като крякаща тишина. Тя е като було, като постоянен спътник, който, секне ли отведнъж, както след отминаването на гръмотевицата, може всекиго да стресне. Ако някоя нощ жабешките песни ненадейно спрат, като нищо всеки в Салинас би се пробудил с усещането, че се е разнесъл необикновен шум. Изглежда, човешкият слух придава на милионогласната жабешка песен определен ритъм и хармония, тъй както очите ни приемат, че звездите трептят. Под върбата се стъмни съвсем. Арон не можеше да реши дали е готов за колосалния факт и докато се чудеше, той се плъзна и се намери в съзнанието му.