— Как кои, всички! И сега навярно баща ти и майка ти няма да ти разрешат да се омъжиш за мен.
— Тогава няма да им казвам нищо — рече тя.
— Много си сигурна в себе си.
— Да, сигурна съм. Няма ли да ме целунеш?
— Тук? На улицата?
— Че защо не?
— Ще ни видят.
— Нека! — рече Абра.
— Не — каза Арон, — не ми харесва да правим тия неща публично.
Тя излезе пред него и го спря.
— Виж какво, господинчо! Целуни ме още сега!
— Защо?
— За да разберат всички — бавно изрече тя, — че аз съм госпожа Марулен кочан.
Смутен, той я целуна набързо и я дръпна редом до себе си.
— Май трябва сам да се откажа.
— Какво значи това?
— Ето на, сега вече не съм за тебе. Просто едно бедно момче като останалите. Да не мислиш, че не забелязах промяната у баща ти?
— Ти си побъркан — рече Абра и се понамръщи — тя също бе забелязала промяната у баща си.
Влязоха в сладкарницата на Бел и седнаха. Тази година модната напитка беше тоник от целина. Предишната се пиеше газиран екстракт от билки със сладолед. Абра духаше леко в чашата мехурчета през сламката и разсъждаваше за промяната у баща си след катастрофата с марулите. „Не смяташ ли — бе й рекъл, — че ще е разумно за разнообразие да се виждаш с друг човек?“ — „Но аз съм сгодена за Арон!“ — „Сгодена! — бе изсумтял той. — Откога дечурлигата взеха да се сгодяват? По-добре вземи, че се поогледай наоколо. В морето има и друга риба.“ Спомни си как неотдавна бе станало дума за фамилните несъответствия, а веднъж й бе намекнато, че някои хора не могат вечно да прикриват семейните си скандали. Това стана, когато се пусна слухът, че Адам е изгубил цялото си състояние.
Тя се наведе над масата.
— Знаеш ли, има нещо, което можем да направим — толкова е просто, че ще си умреш от смях.
— Какво е то?
— Можем да се заемем с ранчото на баща ти. Татко казва, че земята била отлична.
— Не — веднага отсече Арон.
— Защо?
— Не ми се става фермер, а и ти не можеш да бъдеш съпруга на фермер.
— Аз ще бъда съпруга на Арон, какъвто и да е той.
— Няма да се откажа от колежа.
— Ще ти помагам — повтори Абра.
— А откъде пари?
— Ще откраднем.
— Искам да се махна от тоя град — каза той. — Тук всички ми се присмиват. Непоносимо е.
— Много скоро ще забравят.
— Няма да забравят. И не ми се стои още две години, докато завършим училището.
— От мен ли искаш да избягаш?
— Не! Ох, по дяволите, защо му трябваше да се набърква в работи, които не разбира!
— Не обвинявай баща си — укори го Абра. — Я да беше станало? Сега всички щяха да му се кланят.
— Ама нали не стана? Така ме подреди! Главата си не мога да изправя. Господи, как го мразя!
— Арон! — строго го сряза Абра. — Не приказвай така!
— Знам ли сега дали не е лъгал и за майка ми?
Абра почервеня от гняв.
— Заслужаваш един шамар! И ако нямаше никой наоколо, щях аз да ти го зашлевя. — Погледна красивото му лице, сега изкривено от бяс и отчаяние, и внезапно промени тактиката си: — Защо не го питаш за майка си? Ей така, изтъпанваш се и направо го питаш!
— Не мога, обещах ти.
— Ти обеща само да не издаваш какво съм ти казала.
— Нали като го попитам, ще поиска да узнае откъде съм научил?
— Добре — извика тя, — разглезен дечко! Освобождавам те от клетвата. Върви и го питай!
— Не знам дали ще го направя.
— Понякога ми идва да те убия — рече тя. — Но, Арон… аз толкова много те обичам. Обичам те. — От високите столчета пред тезгяха с лимонадените кранове се понесе кикот. Гласовете им се бяха надигнали и връстниците им бяха дочули какво си говорят. Арон се изчерви и в очите му напряха гневни сълзи. Изскочи от сладкарницата и хукна по улицата.
Абра спокойно си взе чантичката, оправи си полата и я изтупа с длан. Сетне приближи спокойно мистър Бел и плати за двата тоника от целина. Отивайки към вратата, спря до хихикащата групичка и каза:
— Оставете го на мира! — Гласът й бе леден. На излизане я настигна един фалцет:
— О, Арон, колко много те обичам!
На улицата се завтече да настигне Арон, но не можа да го открие. Звънна у тях по телефона. Ли каза, че Арон не е вкъщи. Но Арон беше в стаята си, обхванат от негодувание. Ли го бе видял как се вмъква там и затваря вратата.
Абра обикаляше улиците на Салинас с надеждата, че някъде ще го съзре. Сърдита му беше, но й бе станало и учудващо самотно. Досега Арон никога не беше побягвал от нея. И Абра бе изгубила дарбата да се чувства добре сама.
Кейл обаче трябваше да свиква със самотата. Веднъж-дваж се помъчи да се присламчи към Абра и Арон, но те не го пожелаха. Ревнуваше, опита се да привлече момичето, но не успя. Намираше уроците си за прости и не особено интересни. Арон се стараеше повече, докато ги научи, поради което, вече овладял ги, изпитваше и по-силно чувство за нещо завършено. Така у него се разви уважение към знанието, много по-голямо от качеството на това знание. Кейл я караше как да е. Не се интересуваше особено нито от училищните спортове, нито от обществения живот на училището. Все по-неспокоен, губеше се по цели нощи. Растеше висок и строен и винаги внушаваше нещо мрачно.