Глава 38
1
Откакто се помнеше, Кейл бе копнял за топлина и привързаност, както и всички останали. Да беше едно дете или поне Арон да бе друго момче, Кейл навярно би постигнал това нормално и лесно. Но още от самото начало Арон веднага печелеше хората с хубостта и с простите си обноски. Съвсем естествено Кейл се надпреварваше за внимание и ласки по единствения начин, който бе научил — като се мъчи да подражава на Арон. И онова, което очароваше в русата невинност на Арон, се превръщаше в един мургав, подозрителен, неприятен Кейл с присвити очи. И понеже се мъчеше да изглежда друг, играта му бе неубедителна. Там, където приемаха Арон, Кейл биваше отблъскван, макар да бяха извършили или казали едно и също нещо.
Както няколко удара по муцунката биха накарали кученцето срамежливо да сведе глава, така няколко отблъсквания биха изпълнили със срам и едно момче. Но докато кученцето ще се свие или ще се търколи, подмазвайки се, по гръб, момчето би могло да потули срама си с лекомисленост, самохвалство или с потайност. А изпита ли веднъж едно момче какво значи да го отхвърлят, то ще открива такова отношение и там, където то не съществува, или още по-лошо, очаквайки го, ще го предизвиква у хората. У Кейл този процес бе толкова продължителен и бавен, че той не го почувства като особен. Около себе си бе издигнал стената на самоудовлетворението, достатъчно яка, за да го пази от света. И ако в нея имаше слаби места, те можеха да бъдат само в близост до Арон и Ли, а най-вече в пряка близост до Адам. Може би Кейл бе почувствал някаква сигурност в занесеността на баща си. Да не те забелязват изобщо, е много по-добре, отколкото да те забелязват накриво.
Още съвсем малък, Кейл бе открил една тайна. Примъкнеше ли се тихичко до седналия си баща и облегнеше ли се леко на коляното му, ръката на Адам машинално ще се вдигне и пръстите му ще погалят Кейл по рамото. Много е възможно Адам да не е и подозирал, че го върши, но милувката отприщваше у момчето такъв неудържим порой от чувства, че то ценеше тази особена радост и пестеливо си я доставяше само когато му бе нужна. Бе истинско вълшебство, което го правеше зависим. То бе празничният символ на неговото робско обожание.
Нещата не се изменят, ако ги изместиш другаде. И в Салинас Кейл нямаше повече приятели, отколкото в Кинг Сити. Съмишленици имаше, те усещаха неговия авторитет и дори малко му се възхищаваха, но приятели нямаше. Живееше самотен и се движеше сам.
2
И да знаеше, че Кейл излиза вечер и се връща много късно, Ли с нищо не се издаде, тъй като не можеше нищо да стори. Нощните стражи го виждаха понякога да се разхожда сам. Началникът Хайзърман реши да говори за това с училищния отговорник по отсъствията, който го увери, че Кейл не само не е бил забелязван да бяга от час, но и че на практика е много добър ученик. Началникът, разбира се, познаваше Адам и тъй като Кейл не чупеше прозорци и не предизвикваше никакви безредици, нареди на стражите да си отварят очите, но да не закачат момчето, освен ако не стане някоя беля.
Една вечер старият Том Уотсън настигна Кейл и го попита:
— Защо се разхождаш все по вечерно време?
— Нали никого не безпокоя — защити се Кейл.
— Знам, че не безпокоиш. Но е време да се прибираш и да спиш.
— Не ми се спи — отвърна Кейл, но това не означаваше нищо за стария Том Уотсън, който през целия си живот не помнеше миг, когато да не му се е спяло. Момчето надникна в игралната на фън-дан в китайския квартал, но не игра. Беше много загадъчно, но и без това и най-простите неща за Том Уотсън бяха загадки, тъй че той предпочете да махне с ръка.
По време на своите разходки Кейл често си припомняше разговора между Ли и Адам, дочут веднъж на верандата. Искаше му се да изрови истината. Информацията му се натрупваше постепенно, ту от забележка, доловена на улицата, ту от откъслечни разговори в игралния дом. Ако Арон беше на негово място, той едва ли би направил някаква връзка между тези факти. Но Кейл ги подреждаше. Той знаеше, че майка му не е мъртва. От първия разговор и от дочутите думи знаеше също, че на Арон далеч няма да му е приятно да я открие.