— Нищо, кажи какво мислиш.
— Кейл — почна той, — размишлявал съм по този въпрос с часове и пак нищо не зная. Тя е една загадка. Струва ми се, не прилича на другите хора. У нея нещо липсва. Може би добрина или пък съвест. Човек разбира хората само ако ги чувства чрез себе си. А аз не мога да я почувствам. Сетя ли се за нея, всичките ми чувства пропадат в някаква тъмница. Не разбрах нито какво искаше, нито към какво се стремеше. Изпълнена беше с ненавист, но защо и към какво, не успях да разбера. Загадка. В тази нейна омраза имаше нещо болнаво. Не гневно, а безсърдечно. Не знам хубаво ли е, дето ти говоря така.
— Но аз трябва да зная.
— Защо? Не ти ли беше по-добре, преди да го знаеш?
— Да. Но сега не мога да остана дотук.
— Прав си — рече Ли. — Отиде ли си първородната невинност, спиране няма. Освен ако не си лицемер или глупак. Но аз повече не мога нищо да ти кажа, защото и сам не знам нищо.
— Тогава ми разкажи за татко — каза Кейл.
— Виж, това мога — рече Ли. Замълча. — Дали някой не чува какво си говорим? Приказвай по-тихо.
— Кажи за него — настоя Кейл.
— Според мен у баща ти ги има многократно умножени ония неща, които жена му нямаше. Неговата добрина и съвест, мен ако питаш, са толкова големи, че едва ли не са недостатъци. Спъват го, пречат му.
— А когато тя си отиде, той какво направи?
— Умря — каза Ли. — Ходеше, но беше мъртъв. Чак съвсем наскоро се окопити. — В лицето на Кейл Ли откри нов, непознат израз. Очите му бяха станали по-широки, устата, обикновено стегната и опъната, сега бе отпусната. Въпреки различния им цвят, сега за първи път Ли установи в лицето му някаква прилика с Арон. Като мускул, който дълго време е бил в напрежение, раменете му леко се тресяха. — Какво ти е, Кейл? — попита той.
— Колко го обичам! — рече Кейл.
— И аз го обичам — каза Ли. — То ако не беше така, щях ли да остана тук толкоз време? Може да не е мъдър тъй, както хората го разбират, но е добър човек. Може би най-добрият човек, когото познавам.
Кейл внезапно се изправи.
— Лека нощ, Ли.
— Стой малко. Казал ли си някому?
— Не.
— На Арон недей! Знам, че няма.
— Ами ако той научи сам?
— Тогава си длъжен да бъдеш до него, за да му помогнеш. Но не отивай сега. Кой знае ще можем ли пак да си поговорим, след като излезеш от тази стая. Току-виж си ме намразил, задето знам, че знаеш истината. Кажи ми едно — мразиш ли майка си, Кейл?
— Да — рече Кейл.
— Чудна работа — каза Ли. — Мисля си как баща ти не можа никога да я намрази. Изпитваше само скръб.
Кейл се отправи към вратата бавно и тихо. Мушна юмруците си дълбоко в джобовете.
— Ти нали каза кога разбираме хората. Мразя я, защото знам защо си е отишла. Знам, защото я усещам в себе си. — И остана с наведена глава. В гласа му бе трепнала печал.
— Стига! — рязко извика Ли и скочи. — Чуваш ли? Само да съм те хванал, че правиш нещо подобно! Естествено, че от нея има нещо в тебе. Всеки го има. Но у теб има и от другото. Хей, я вдигни глава! Погледни ме в очите!
Кейл повдигна глава и уморено каза:
— Какво искаш?
— Имаш и от другото! Чуваш ли ме? Ако го нямаше, хич не би се и замислил. Само смей да я подкараш по лесния път! Най-лесното е да се оправдаваме с наследственото. Пази се, да не те пипна! Погледни ме в очите и запомни какво ти казвам: Каквото и да правиш, правиш го ти, а не майка ти!
— Вярваш ли в това, Ли?
— Да, вярвам. По-добре и ти да го вярваш, защото инак ще ти счупя и последната костица!
След като Кейл си отиде, Ли се върна на стола си и унило се замисли: „Странно, какво ли стана с моята азиатска сдържаност?“
4
Откритието на Кейл за него бе по-скоро потвърждение, а не нещо ново. От дълго време си знаеше, макар и без подробности, че облакът е надвиснал. И сега се отнесе към нещата двояко. От една страна, изпитваше едва ли не приятното чувство за надмощие, идещо от знанието: можеше да осмисля изрази и постъпки, да тълкува беглите намеци, дори да се потапя в миналото и да го прережда. Но, от друга страна, това не стигаше да се противопостави на мъката, дошла с познанието.
Тялото му вече се преустройваше в мъжко, заогъваха го пронизващите вихри на съзряването. Ту ще го видиш смирен, пречистен и предан, ту пък, в следващия момент ще се оваля в гнусота, а подир това ще се изтезава от срам, за да излезе още по-смирен.
Откритието изостри чувствата. Взе да му се струва, че щом носи такова наследство, значи е явление, единствено по рода си. Не повярва докрай в думите на Ли, нито пък осъзнаваше, че през подобни преживявания минават и останалите момчета.
Представлението, което бе видял при Кейт, не излизаше от ума му. Споменът ту раздухваше в тялото и въображението му похотливи пламъчета, ту го отвращаваше със своята гнусота и гадост. Почна да се вглежда по-внимателно в баща си и откриваше у него може би повече печал и отчаяние, отколкото ги имаше в действителност. И у Кейл все повече растеше някаква страстна привързаност към баща му, желанието да го закриля и да отмъсти за страданията, които е преживял. В своето чувствително въображение Кейл смяташе тия страдания за непоносими. Веднъж нахлу в банята, докато Адам се къпеше, и забеляза грозния белег от куршума. Против волята си, чу се да пита: