Досега бе свършил добра работа и си бе въобразявал, че е успял да я надхитри. Да, но я беше подценил. Как, дявол да го вземе, бе узнала, че полицията го търси? Мина му през ума да се пръждоса в Рино или в Сиатъл — пристанищни градове, а те винаги са за предпочитане. Но тук му хрумна друго: я почакай, дай да размислим! Етел нищо не бе откраднала. Но знае нещо. И Кейт се страхува от Етел. Петстотин долара са доста тлъста сума, за да се открие една скапана уличница. Онова, което Етел бе поискала да каже на съдията, беше, първо на първо, вярно; и второ — Кейт се боеше от това. Ех, да можеше да се възползва от тая история! По дяволите, но не и след като тя му размахва бягството от затвора! Джо нямаше намерение да лежи остатъка с допълнителни наказания. Но да се поразсъждава по въпроса беше безопасно. Да предположим, че заложи тия четири години срещу… е, да кажем, нови десет. Рискован ли е такъв хазарт? Няма какво да се мисли. Тя е знаела много отдавна, но не го е издала. Навярно го е приела като вярно куче.
А може би Етел е пробита карта?
Но чакай, я пак да помислим… Може би е въпрос на късмет. Може би трябва да тегли картата и тогава да реши. Но тя е дяволски отракана. Интересно, ще може ли да играе срещу нея? Но как, ако не й се противопостави?
Джо се надигна и си напълни чашата догоре. Угаси лампата и вдигна щората на прозореца. И като отпиваше уискито, загледа се в стаята от другата страна на вътрешната шахта, където някаква суха дребна женица по пеньоар переше чорапите си в леген. Уискито замънка в ушите му. Изглежда, е въпрос на късмет. Само Господ знае, Джо бе изчаквал достатъчно. Бог му е свидетел, той ненавиждаше тази кучка с остри зъбчета. Не е нужно веднага да взима решение. Отвори тихо прозореца и запрати перодръжката от масата към отсрещния прозорец. И се наслади на последвалата сцена — уплаха и лоши мисли, преди сухата дама да спусне с трясък своята щора.
След третата чаша бутилката се оказа празна. Джо изпита желание да излезе на улицата и да разгледа града. Но своевременно се овладя. Беше си изработил и се придържаше о правилото никога да не излиза от стаята си, когато пие. Така човек никога не се излагаше на неприятности. Неприятностите означаваха полиция, полицията — разследване, а то непременно би довело до една екскурзия през залива до „Сан Куентин“, при което вече не би имало пътностроителна бригада за добро поведение. И прогони мисълта за улицата. За случаи, когато е сам, Джо си бе запазил други забавления, само че не осъзнаваше, че е така. Сега стори същото. Излегна се на пиринчения креват и се върна във времето назад към своето клето и мрачно детство, към своето плачливо и порочно съзряване. Никъде никакъв късмет — той никога не бе изтеглял силната карта. Силните карти се падат все на големите клечки. За няколкото дребни кражби му се размина, но колекцията от джобни ножове? Полицията се изтърси направо у тях и го спипа. И щом името му влезе в тефтерите, вече не го оставиха на мира. Ако някое момче в Дали Сити задигнеше щайга ягоди от някой камион, търсеха него. И в училище не му провървя. Всички бяха против него — и учителите, и директорите. Кой ще ти търпи такава идиотщина? Трябваше да се махне. От спомена за лошия късмет се надигна една топла печал, той опита да я изтласка с други спомени, но очите му се насълзиха и устните му потрепнаха от жалост за самотното изгубено момче, което е бил. Ето го и сега, вижте го, с присъда, печели залъка си в публичен дом, докато другите хора имат и домове, и автомобили. Те са сигурни и щастливи и нощно време щорите им са затворени за Джо. Разплака се тихо и накрая заспа.
На сутринта стана в десет и погълна една чудовищна закуска при „Татко Ърнст“. Рано следобед взе автобуса за Уотсънвил и там изигра три партии моникс с един приятел, който, в отговор на едно телефонно обаждане, бе дошъл да го посрещне. Джо спечели последната партия и остави щеката на стойката, а на приятеля си подаде две десетдоларови банкноти.
— Глупости! — рече приятелят му. — Не ти ща парите.
— Вземи ги — настоя Джо.
— Та аз нищо не съм ти дал.
— Напротив, доста ми даде. Каза, че тя не е тук, а ти си от ония създания, които знаят.
— Не можеш ли да ми кажеш защо я търсиш?
— Уилсън, казах ти в самото начало и пак повтарям: не зная. Просто изпълнявам поръчка.
— Добре, аз съм дотук. Но май че ставаше дума за някакъв конгрес — или на зъболекарите, или може би на масоните. И не помня дали тя ми каза, че щяла да отиде, или на мен така ми се е сторило. Но ми е останало в главата. Претърси в Санта Крус. Познаваш ли там някого?