— Имам един-двама познати — рече Джо.
— Намери X. В. Малър, Хол Малър. Собственик на игрален дом в задното помещение.
— Благодаря — каза Джо.
— И виж какво, Джо, не ти искам парите.
— Не са мои. Купи си пури.
Автобусът го изтърси на десет метра от заведението на Хол. Бе дошло вече време за вечеря, но покерът продължаваше. Мина час, докато най-сетне Хол стана и се отправи към нужника. Джо го проследи и успя да установи връзка. Хол се взря в Джо с големите си бледи очи, уголемени двойно от дебелите стъкла на очилата. Закопча си панталоните, без да бърза, оправи ръкавелите си от черен сатен и поизправи зелената си козирка.
— Навъртай се тук, докато приключим играта — посъветва го той. — Не искаш ли да поиграеш?
— Колко играят за тебе, Хол?
— Само един.
— И аз ще играя за тебе.
— Петарка на час — рече Хол.
— И десет процента, ако спечеля, нали?
— Добре, дадено. Чиповете ги раздава Уилямс, един с пепелява коса.
В един часа сутринта Хол и Джо отидоха в гостилницата на Барлоу.
— Два котлета и пържени картофи по френски — поръча Хол. — Супа искаш ли?
— Не. И картофи не искам, запичат ме.
— Мен също — каза Хол, — но пак ги ям. Не се движа достатъчно. — Докато се хранеха, Хол мълчеше. С пълна уста не изрече почти нито една дума. — Каква е работата? — попита той след котлета.
— Служебна. Аз ще изкарам стотак, ти получаваш двайсет и пет. Става ли?
— Ще ти трябват ли някакви доказателства, документи?
— Не. Много си любезен, но ще мина и без тях.
— Слушай сега. Яви се при мене и ме моли да й осигуря работа. Но за нищо не я бива. И двайсетак не можеш изкара от нея за една седмица. Сигурно нямаше да разбера какво е станало, но Бил Праймъс, беше я виждал при мене, бил там, като я намерили, и дойде да ме пита за нея. Добро момче е Бил. Изобщо тук полицията е бижу. — Етел не беше лоша жена. Е, мързелива, разпусната, но с добро сърце. И все държеше на достойнството и на мястото си в обществото. Не беше от най-умните и най-хубавите и поради тези два недостатъка не беше и от най-късметлийките. Ако би могла да разбере, че когато са я вдигнали от брега, където я бяха изхвърлили вълните, полузаравяйки я в пясъка, полите й са били усукани над задника, сигурно е щяла да се смути. Тя лично би предпочела повече достойнство. — Тука в риболовния флот — продължи Хол — е пълно с малоумни копелдаци. Натряскат ли се, пощуряват. Мене ако питаш, сигурно са я качили на някое корабче и после са я блъснали зад борда. Не виждам как другояче ще се озове във водата.
— А може да е скочила от пристана?
— Кой, тя ли? — рече Хол с пълна уста картофи. — Мамо мила! Толкова много я мързеше, че пък и на себе си да посегне! Ако искаш, можем да проверим.
— Щом казваш, че е тя, значи е била тя — каза Джо и плъзна по масата една двайсетачка и един петак.
Хол сви банкнотите като цигара и ги пъхна в джоба на жилетката си. Отряза си едно триъгълно парче месо до реброто и го сложи в устата си.
— Тя беше — рече той. — Искаш ли пандишпан?
Джо възнамеряваше да поспи до обяд, но се събуди още в седем и остана дълго да се излежава. Правеше сметка да се върне в Салинас чак след полунощ. Нужно му беше време още да поразмисли. Като стана, изправи се пред огледалото и разгледа израза, който имаше намерение да си надене. Искаше му се да изглежда разочарован, но не много разочарован. Кейт е адски находчива. Нека тя да поведе, а той ще й приглася. Беше толкова открита, колкото стиснат юмрук. Джо бе принуден да си признае, че до смърт го е страх от нея. Предпазливостта му го съветваше: „Влизаш, казваш й и си получаваш петте стотака.“ На което разярено отговори: „Късмет! Колко пъти съм го имал? Част от късмета е да познаеш кога ти е дошъл късметът! Цял живот ли ще си остана един въшлив сводник? Трябва да се играе внимателно! Нека тя води разговора! В това няма нищо страшно. По-късно мога винаги да й кажа, сякаш току-що съм усетил, че нещо не върви в ред.“ „Но тя може само за шест часа да те натика обратно в килията!“ „Но не и ако играя внимателно. Какво мога да загубя? Нима някога съм имал късмет?“
4
Кейт се чувстваше по-добре. Изглежда, новото лекарство й се беше отразило добре. Болката в ръцете бе намаляла и взе да й се струва, че пръстите й са по-прави, а ставите не толкова отекли. За първи път от дълго време нощта бе спала добре и сега бе с добро самочувствие, дори малко възбудена. Имаше намерение за закуска да изяде едно сварено яйце. Стана, облече си халата и отново легна с огледало в ръка. Облегната на високите възглавници, зае се да проучва лицето си. Почивката бе извършила чудеса. Болката те кара да присвиваш челюст, очите ти стават измамно блестящи от страх, а мускулите на слепоочията и в края на бузите, та дори и нищожните мускулчета около носа леко изпъкват, а това именно е изразът на болезненост, на съпротива срещу страданието. Разликата по отпочиналото й лице бе смайваща. Изглеждаше с десет години по-млада. Разтвори устни и се загледа в зъбите си. Време е да отиде да й ги почистят. Тя се грижеше за зъбите си. Златният мост на мястото на изчезналите кътници бе единствената поправка в устата й. „Не е ли забележително — помисли си Кейт — колко млада изглеждам?“ Наспа се само една нощ, и каква промяна! Ето, и с това можеше да ги лъже. Те си мислеха, че тя е слаба и крехка. Усмихна се на себе си: да, крехка като стоманен капан. Винаги се беше грижила за себе си — никакъв алкохол, никакви наркотици, а в последно време спря да пие и кафе. И сега всичко бе дало резултат. Пред себе си виждаше едно ангелско лице. Повдигна малко огледалото, за да не вижда крепа около врата си.