Бе станал неспокоен и се будеше в зори. И работеше по полето главно защото се чувстваше самотен. Върнеше ли се от къра, ще се надъни с пържено, лягаше и заспиваше в дълбоко вцепенение.
Тъмното му лице придоби сериозната безизразност на човек, който почти всякога е сам. За брат си тъгуваше повече, отколкото за майка си и баща си. И съвършено неточно си спомняше времето отпреди заминаването на Адам като щастливото време, за което мечтаеше да се върне пак.
През тия години не се разболя нито веднъж, ако, разбира се, не се смята хроничният запек, който беше и все още е нещо обикновено за мъже, които живеят сами, сами си готвят и се хранят в самота. Ето защо редовно гълташе мощното слабително, наречено „Жизнения еликсир на отец Джордж“.
На третата година от своето самотничество преживя нещастен случай. Бе се захванал да вади камъни и да ги влачи до каменния зид. Но един доста голям балван му се опъна. Чарлз го атакува с дълъг железен лост, камъкът се размърда, но все се претъркулваше на мястото си. Най-сетне изгуби търпение. На лицето му се изписа усмивчица, сякаш вместо с камъка трябваше да се пребори в мълчалива ярост с човек. Натика лоста дълбоко под него и налегна с цялата си тежест. Лостът се отметна и горният му край го цапардоса по челото. Няколко минути лежа в безсъзнание на полето, след това се изтърколи и полуослепял, едва се добра до къщата. По средата на челото му, от косата до веждите, минаваше дълга и разкъсана подутина. Няколко седмици превързваше главата си, защото раната му забра, но това не го разтревожи. В ония дни се смяташе, че гнойта е благодатна, тъй като показва, че раната зараства както трябва. Когато тя наистина зарасна, остана дълъг набръчкан белег, но докато в повечето случаи кожата на белега е по-светла от останалата, неговата ставаше все по-тъмнокафява. Вероятно лостът бе втрил ръжда под кожата, та се получаваше нещо като татуировка.
Раната не обезпокои Чарлз, но белегът го смущаваше. Напомняше дълга драскотина, оставена от нокът. Гледаше го често в огледалцето до печката и сресваше косата си ниско над челото, дано го прикрие по-добре. Почна да се срамува от белега, намрази го. Погледнеше ли го някой там, дразнеше се, а пък да го запитат от какво му е, пламваше от ярост. В писмо до брат си сподели какво го мъчи:
„Все едно, че някой ме е белязал като крава. И тая проклетия все потъмнява. Сигурно, като се върнеш у дома, ще е станала черна. Сега ми трябва само още една от другата страна, за да замязам на католик по заговезни. Ядосва ме, но не знам защо. Толкова други белези имам. Просто все едно, че съм белязан. Отида ли в града, например в кръчмата, всички все там ме гледат. И ги чувам какво си говорят, когато решат, че не ги слушам. Проклетници, ако знаех само защо са толкова любопитни! Дотам е стигнало, че вече не ми се ходи в града.“
2
Адам се уволни в 1885 година и пое за дома. Външно не беше се променил особено. В поведението му нямаше нищо военно. В кавалерията беше по-друго, макар в някои ескадрони да се гордееха с небрежната си походка. Струваше му се, че върви като на сън. Не е лесно да се простиш с един живот, с който така издълбоко си привикнал, колкото и да го ненавиждаш. На сутринта се бе събудил на секундата, но изчака тръбата в леглото. Прасците му усещаха, че я няма прегръдката на гамашите, шията му изглеждаше гола без стегнатата яка. Озова се в Чикаго и без да има никаква причина, нае мебелирана стая за една седмица, престоя в нея два дни, замина за Бъфало, там му хрумна друго и отиде на Ниагарския водопад. Не искаше да се прибере вкъщи и гледаше да отлага това колкото може по-дълго. В спомените му родният дом не бе свързан с нищо приятно. Чувствата, които бе изпитвал там, сега бяха мъртви и той нямаше никакво желание да ги съживява. Гледаше водопада с часове. И ревът на водите го хипнотизираше и вцепеняваше.
Една вечер изпита съсипващата липса на другарите си по палатка от казармата. Нещо отвътре го накара да хукне и да потърси компания, за да се стопли, каква да е компания. Първото многолюдно място, на което попадна, беше една пивничка, претъпкана и задимена. Въздъхна от удоволствие, че е намерил гнездо в човешката маса, досущ като котка, която се е сгушила в купчина насечени дърва. Поръча си уиски, изпи го и усети колко му е хубаво и топло. Не виждаше и не чуваше нищо. Просто попиваше чуждото присъствие. Стана късно и мъжете почнаха да се разотиват, а него отново го достраша от мига, когато трябва да се върне у дома. Скоро остана сам с кръчмаря, който се бе заел да лъска махагона на тезгяха, мъчейки се с поглед и жест да внуши на Адам, че трябва да си върви.