— Ще пия още едно — каза Адам.
Кръчмарят му подаде бутилката. Сега Адам го забеляза за първи път. На челото му имаше малиновочервен белег.
— Не съм тукашен — рече Адам.
— На водопада повечето са така — отвърна кръчмарят.
— Бях във войската. Кавалерия.
— Хубаво — рече кръчмарят.
Адам изведнъж реши, че е длъжен да направи впечатление на този човек и по някакъв начин да му влезе под кожата.
— Бихме се с индианците. Голяма работа беше! — Онзи не отвърна. — И брат ми има белег на челото.
Кръчмарят докосна с пръсти малиновочервения белег.
— По рождение — рече той. — Всяка година става все по-голям. И на брат ти ли е така?
— Неговият е от рана. Писа ми.
— Забелязваш ли, че моят прилича на котка?
— Да, наистина прилича.
— Оттам ми е и прякорът, Котката. Цял живот го нося. Казват, че когато ме е раждала, старата сигурно се е уплашила от някоя котка.
— Прибирам се вкъщи. Сума време съм отсъствал. Ще пиеш ли едно?
— Благодаря. Къде си отседнал?
— В пансиона на мисис Мей.
— Знам я. Разправят, че издувала хората със супа, за да не ядат много месо.
— Според мен всяка професия си има тънкостите — каза Адам.
— И според мен е така. В моята само колко са!
— Положително — съгласи се Адам.
— Но има една тънкост, която много ми трябва, но не я знам. Чудя се как да я науча.
— И каква е тя?
— Как, по дяволите, да те накарам да се прибереш, че да затворя. — Адам се облещи към човека, облещи се, но нищо не каза. — Шегувам се — неловко каза кръчмарят.
— Май че утре ще се прибера — рече Адам. — Искам да кажа у нас, вкъщи.
— Добър ти път! — каза кръчмарят.
Адам тръгна през стъменото градче, ускорявайки крачка, сякаш самотата му дишаше в гърба. Като се качваше по хлътналите предни стъпала на пансиона, те предупредително изскърцаха. Холът едва светлееше от точицата жълта светлинка на газена лампа с толкова ниско смъкнат фитил, че припламваше като на угасване. Собственицата стоеше на отворената си врата, носът и, хвърлил сянка чак до брадата, а студените й очи проследиха Адам, както правят очите на портрет, нарисуван в пълен фас. Носът й душеше уискито в стомаха му.
— Лека нощ — каза Адам. Тя не отвърна.
Вече в горния край на стъпалата, Адам погледна надолу. Беше повдигнала глава и сега брадата й проточваше сянката си по шията, а очите й гледаха без зеници.
Стаята му замириса на многократно овлажняван и пресъхвал прахоляк. Измъкна клечка кибрит, драсна и запали парчето свещ в лакирания свещник. Леглото му се стори хлътнало като хамак и покрито е кирлив шарен юрган, чийто памучен пълнеж се подаваше по краищата. Стъпалата на верандата отново изскърцаха и Адам се досети, че жената ще застане на вратата си, за да облее с негостоприемността си новодошлия. Седна на дървения стол, облегна лакти на коленете си и подпря брадата си с ръце. Някой от наемателите долу в хола започна търпеливо и продължително да кашля в безмълвната нощ. Адам осъзна, че не може да си отиде у дома. Старите войници бяха разказвали как става онова, което и той се готвеше да направи: „Беше просто непоносимо. Нямаш къде да се денеш. Никого не познаваш. Поскитах, поскитах, па скоро ме хвана паника като дете и докато се усетя, моля се на сержанта отново да ме приемат, все едно че голяма услуга ми прави.“
Отново в Чикаго, Адам влезе пак във войската и помоли да го пратят в стария му полк. В железницата, потеглил на запад, той срещна хора от своя ескадрон и те му се сториха нужни и мили.
Изчаквайки смяната на влаковете в Канзас Сити, чу да го викат по име и в ръката му пъхнаха заповед да се яви при министъра на войната във Вашингтон. За пет години Адам бе не толкова научил, колкото попил правилото никога да не се чуди на заповед. За военнослужещия високопоставените далечни богове от Вашингтон бяха побъркани и ако войникът искаше да се предпази от неприятности, за генералите трябваше да се сеща колкото може по-рядко. На съответния ден Адам съобщи името си на един чиновник и седна в някаква чакалня. Баща му го намери там. Трябваше му миг да разпознае Сайръс, но много повече, за да свикне, че това е той. Сайръс бе станал голям човек. И дрехите му бяха като на голям човек — черно рипсено сако и панталони, широкопола черна шапка, палто с кадифена яка и абаносов бастун, който Сайръс държеше като сабя. И като голям човек се държеше. Говореше бавно и приятно, отмерено и спокойно, с овладени жестове, а новите зъби му придаваха лисича усмивка, нямаща нищо общо с обзелите го чувства.