Времето е странна и противоречива категория в съзнанието на човека. Разумно би било да се допусне, че периодите на еднообразие и липса на събития ще ти се струват безкрайни. Би трябвало, но не е така. Тъкмо безличните и лишени от случки периоди нямат почти никаква продължителност, докато времето, опъстрено с интересни неща, изранено от трагедии и прорязано от радост, остава за дълго в паметта. И това е правилно, ако се замисли човек. Безметежността няма с какво да се проточи във времето. От нищо до нищото не изминава никакво време.
Вторите пет години на Адам изтекоха, преди да ги е усетил.
Бе дошъл вече краят на 1890 година и от гарнизона на Сан Франциско той се уволни със сержантски нашивки. Писмата между Чарлз и Адам се бяха превърнали в голяма рядкост, но току преди уволнението Адам писа на брат си: „Този път вече се връщам.“ Трябваше да минат повече от три години, преди Чарлз да научи нещо повече за него.
Адам изчака зимата, пътешествайки срещу течението на реката до Сакраменто, поживя в долината на Сан Хоакин и когато пукна пролет, видя се без петак. Нави едно одеяло на руло и бавно се отправи на изток — кога пешком, кога заедно с други, под товарните вагони на едва движещи се влакове. Нощем се присламчваше към скитниците, лагеруващи в покрайнините на градовете. Научи се да проси — за храна, не за пари. И докато се усети, сам се превърна в скитник.
Сега такива мъже са рядкост, но през деветдесетте бяха много, скитащи самотници, които държаха да живеят именно така. Едни бягаха от отговорност, други обществото бе прогонило със своята несправедливост. Захващаха по някоя работа, но не се застояваха. Сегиз-тогиз пооткрадваха, но само храна и от време на време по някоя дреха от въжетата за пране. Биваха всякакви — начетени и невежи, чистоплътни и мръсни, но всички имаха едно общо: не можеха да се свъртят на едно място. Следваха топлината, но избягваха големите горещини и големите студове. С напредването на пролетта те се движеха подире й на изток, а първият скреж ги тласваше на запад и на юг. Бяха братя на койота, който, макар да е диво животно, живее по-близо до човека и до курниците му. Обикаляха около градовете, но не влизаха в тях. Сдружаваха се помежду си за ден или за седмица, след което се разделяха.
Около малките огньове, на които къкреше общата супа, се говореше за какво ли не, но лични подробности за себе си никой не споменаваше. Адам научи за създаването на Международния профсъюз на индустриалните работници и за неговите гневни апостоли. Слушаше всякакви философски спорове — от метафизиката, през естетиката до мистичния надличностен опит. По нощувките за другар можеше да му се падне или убиец, или свещеник, комуто са отнели расото или сам той го е захвърлил, я професор, принуден да изостави топлото си място в някой враждебно настроен факултет, я някой самотник, който бяга от спомените си, паднал архангел и утрешен Сатана — и около огъня всеки предлагаше по някоя мисъл, както би хвърлил в котела морков, лук, картофи или месо. Научи се да се бръсне със счупено стъкло и да преценява къщите още преди да е похлопал за някой комат. Научи как да избягва враждебната полиция или поне да я умилостивява и да оценява жените по доброто им сърце. Новият живот допадна на Адам. Когато есента обагри дърветата, той се намираше чак някъде към Омаха; без да пита, без причина или мисъл, побърза да се премести на запад и на юг, просто прелетя над планините и с облекчение се озова в Южна Калифорния. Обиколи морския бряг от северната граница до Сан Луис Обиспо, научи се да разравя отливките блата за змиорки, молюски, миди и попчета, да разкопава дюните за стриди и да лови зайци по крайбрежните пясъци с примки от рибарска връв. След това се излягаше на топлия пясък и броеше вълните.
Пролетта отново го погна на изток, но сега той не бързаше както преди. Планинското лято беше прохладно, а и планинците бяха любезни, каквито са самотните хора. Адам се хвана на работа в ранчото на една вдовица недалеч от Денвър, смирено споделяйки нейната трапеза и легло, додето студът не го подкара отново на юг. Отправи се по Рио Гранде, мина Албукерк и Ел Пасо, мина Големия завой и през Ларедо стигна Браунсвил. Научи испански, колкото да си поиска хляб и развлечение, и узна, че и когато са безкрайно бедни, хората пак имат какво да ти дадат и най-вече имат желанието да ти го дадат. Обикна сиромасите така, както не би се привързал, ако сам не беше сиромах. Бе станал вече опитен скитник, чийто трудов принцип е смирението. Мършав и загорял от слънцето, той умееше да владее личността си така, че да не изпитва нито раздразнение, нито ревност. Гласът му се омекоти, а в речта му се бяха смесили толкова много наречия и диалекти, че никъде не правеше впечатление на другокрайненец. Това му беше като защитна мантия, великата безопасност на скитника. До железницата прибягваше все по-рядко, тъй като благодарение на невъздържаното насилие, упражнявано от Съюза на индустриалните работници и утежнено от жестоките разправи с тях, против скитниците се надигаха разпалени настроения. Адам бе задържан за скитничество. Избухливата грубост на полицаите и на затворниците го уплаши и го прогони далеч от сборищата на другите скитници. От този ден пътуваше сам, като се стараеше всякога да е обръснат и чист.