— Я чуй какво пише тука! — извика той на телеграфиста.
— Чел съм го вече.
— Чел си го?
— Нали идва по жицата — рече телеграфистът, — пък аз записвам.
— О, вярно! „Веднага изпрати телеграфически сто долара. Връщам се. Адам“
— Пристигна с наложен платеж. Дължиш ми шейсет цента.
— Валдоста, Джорджия — никога не съм го чувал.
— И аз не съм, но ето, че го има.
— Кажи, Карлтън, какво значи да пратиш пари телеграфически?
— Донасяш ми сто и два долара и шейсет цента, а аз телеграфирам на чиновника от Валдоста и му казвам да изплати на Адам сто долара. Освен това ми дължиш още шейсет цента.
— Ще ти дам… Но я ми кажи, отде да знам, че това е Адам? Не може ли всеки да вземе парите?
Телеграфистът си позволи една покровителствена усмивка:
— Обикновено правим така: ти поставяш някакъв въпрос, на който никой друг не може да знае отговора. Аз пращам въпроса заедно с отговора. Тамошният телеграфист го задава на оня и ако се окаже, че не може да отговори, не получава никакви пари.
— Виж ти, колко хитро! Чакай да измисля някой по-така…
— Ти по-добре ми донеси стоте долара, докато банката е още отворена.
Играта се хареса на Чарлз. Върна се с парите и рече:
— Измислих въпроса!
— Дано не е второто име на майка ти! Хората не помнят такива неща.
— Не, нищо подобно. Ето: Какво подари на татко за рождения ден, преди да заминеш за казармата?
— Добър въпрос, ама много дълъг. Не можеш ли го съкрати на пет-шест думи?
— Нали аз плащам! Отговорът е: кученце.
— Това никой няма да го познае! — съгласи се Карлтън.
— Ти плащаш, не аз!
— Каква комедия ще бъде, ако е забравил — каза Чарлз.
— Никога няма да се върне у дома.
3
Адам пристигна откъм селото. Ризата му беше мръсна, а откраднатите дрехи — намачкани и заплескани от цяла седмица спане с тях. Между къщата и хамбара поспря и се ослуша за брат си: след миг го чу да кове нещо в големия нов тютюнев хамбар.
— Хей, Чарлз! — извика той.
Чукането престана, настъпи тишина. Адам почувства, че брат му надзърта през пукнатините на стената. В това време Чарлз се показа, приближи го живо и си стиснаха ръце.
— Как е?
— Чудесно — отвърна Адам.
— Господи, колко си отслабнал!
— Сигурно, пък и с доста години съм остарял.
Чарлз го изгледа от глава до пети.
— Не ми изглеждаш цъфтящ.
— И не съм.
— Къде ти е багажът?
— Нямам.
— Боже мой! Къде си бил?
— Предимно обикалях насам-натам…
— Като скитник?
— Като скитник.
След всички тия години и при живота, който бе превърнал кожата на Чарлз в сбръчкан пергамент и бе зачервил тъмните му очи, Адам се досети, спомняйки си, че сега Чарлз го занимават две неща — въпросите и нещо друго.
— Защо не се прибра у дома?
— Ударих го на чергарство и не можах да се откажа. Нали разбираш? Тоя белег наистина е ужасен.
— За него именно ти писах. Все по-ужасен става. А ти защо не писа? Гладен ли си? — Чарлз постоянно пъхаше сърбящите го ръце в джобовете, вадеше ги, пипаше си брадата, почесваше си темето.
— Може и да изчезне. Веднъж видях един кръчмар — неговият приличаше на котка. От рождение. И му казваха Котката.
— Гладен ли си?
— Ами да, как да не съм.
— Смяташ ли да останеш тук?
— Да кажем…Сега ли искаш до говорим за това?
— Да кажем — като ехо рече Чарлз. — Баща ни умря.
— Знам.
— Откъде, по дяволите?
— На гарата ми казаха. Кога стана това?
— Има около месец.
— От какво?
— Пневмония.
— Тук ли е погребан?
— Не. Във Вашингтон. Получих писмо и вестници. Пренесли са го на лафет, отгоре със знаме. Бил е вицепрезидентът, а от президента имало венец. Пише го във вестниците. И снимки има — ще ти покажа, всичко съм запазил.
Адам се взря в лицето на брат си, когато Чарлз погледна встрани.
— Яд ли те е за нещо? — попита го той.
— За какво да ме е яд?
— Така ми се стори…
— Няма за какво да ме е яд. Хайде, ела, ще ти приготвя нещо да хапнеш.
— Добре. Дълго ли се е мъчил?
— Не. Скоротечна пневмония. Веднага го е отнесла.
Чарлз таеше нещо. Искаше да го изрече, ала не знаеше как. И търсеше прикритие в думите. Адам млъкна. Може би по-добре да мълчи и да остави Чарлз да обикаля и души, додето се реши.