В мислите на баща й се въртеше още един въпрос, но той го зарови надълбоко, долавяйки, че не е честно да се пита за това. Кати притежаваше забележителния късмет да намира разни предмети — кога златен амулет, кога пари, сребърно кръстче с червени камъчета, които се оказваха рубини, копринена чантичка, — много неща намираше тя, но когато баща й даде обява в седмичния „Куриер“ за намереното кръстче, никой не си го потърси. Мистър Еймс, Уилям Еймс, бащата на Кати, беше прикрит човек. Рядко споделяше какво му минава през ума. Досега не бе посмял да се разкрие пред погледа на своите съседи. И огненото езиче на подозрението запази за себе си. Колко по-добре би било, ако не знаеше нищо, по-безопасно, по-мъдро и далеч по-удобно. Колкото до майка й, тя бе така омотана и уплетена в пашкул от прозрачни полулъжи, забулени истини и предположения — всичките посадени от Кати, че дори да се изправеше пред една истина, не би я разпознала.
3
Кати се разхубавяваше с всеки ден. Нежната, цъфтяща кожа, златистите коси, раздалечените, скромни и все пак обещаващи очи, малката, сочна уста привличаха и задържаха хорското внимание. Основното осмокласно училище завърши с толкова добри бележки, че родителите й я записаха в малката местна гимназия, макар по онова време да беше необичайно за момиче да продължава образованието си. Кати обаче заяви, че иска да стане учителка, което очарова майка й и баща й, тъй като тази бе едничката достойна професия за момиче от добро, но несъстоятелно семейство. Чест за родителите биваше дъщеря, която е станала учителка.
На четиринайсетгодишна възраст Кати влезе в гимназията. Вкъщи винаги я бяха смятали за безценна, но навлизайки в чудесата на алгебрата и латинския, тя се издигна в облаците, където родителите й не можеха да я последват. Бяха я изгубили. Струваше им се, че е повишена в по-горна класа.
Учителят по латински език беше блед, напрегнат младеж, пропаднал в духовната семинария, но добил достатъчно знания, за да преподава неизбежната граматика, Цезар и Цицерон. Беше смирен млад човек, който таеше тлеещите въглени на неуспеха в гърдите си и дълбоко в себе си вярваше, че лично Бог го е отхвърлил, при това с основание. След време забелязаха, че у Джеймс Гру нещо пламна, че в погледа му избликна сила. Нито веднъж не го видяха заедно с Кати и за връзка помежду им никой не намекна. Джеймс Гру възмъжа. Стъпваше решително и си тананикаше. Написа толкова убедителни писма, че управата на духовната семинария погледна благосклонно на молбата му отново да бъде приет.
И тогава огънят погасна. Раменете му, дотогава прави и широки, мрачно се свиха. Очите му станаха трескави, ръцете му затрепераха. Нощно време го виждаха коленичил в църквата да мълви беззвучни молитви. Изостави училището и прати вест, че е болен — тогава се разбра, че се шляел сам-самин из хълмовете край града. Късно една нощ той потропа на Еймсовата врата. Мистър Еймс възнегодува, че го вдигат от леглото, запали свещ, метна върху нощницата едно палто и отиде да отвори. Пред него застана един див, обезумял Джеймс Гру с блестящи очи и трепереща снага.
— Трябва да говоря с вас — дрезгаво рече той на мистър Еймс.
— Полунощ минава — строго отговори мистър Еймс.
— Трябва да говорим насаме. Облечете нещо и елате навън. Нещо трябва да ви кажа.
— Млади човече, вие сте май пиян или болен. Приберете се да поспите, полунощ минава.
— Не мога да чакам. Трябва да ви говоря.
— Елате утре сутринта в кожарницата — рече мистър Еймс и като затвори решително вратата пред олюляващия се посетител, спря отвътре и се ослуша. Гласът отвън се завайка отново:
— Не мога да чакам! Не мога да чакам! Не мога… — След което нозете му бавно се смъкнаха по, стъпалата.
Мистър Еймс прикри блясъка на свещта с длан и се върна в леглото. Стори му се, че вратата на Кати безшумно се затваря, но може би го заблуди подскачащият пламък на свещта, тъй като завесата сякаш също се помести.
— Кой беше, за Бога? — попита го жена му, когато си лягаше.
Мистър Еймс не си даде сметка защо отговори така, навярно да избегне по-нататъшни разисквания:
— Пиян — каза той, — сбъркал къщата.
— Не знам какво става с тоя свят — рече мисис Еймс. Като угасна светлинката, легна си в тъмното, но зеленикавият кръг от пламъчето на свещта продължи да трепти в очите му и в тази несигурна и пулсираща рамка той видя безумните умолителни очи на Джеймс Гру. Дълго време не можа да заспи.
На утрото плъпна мълва, тук-там поизопачена и допълнена, но до следобеда историята се изясни. Клисарят бе намерил Джеймс Гру проснат на пода пред олтара с простреляно чело. До него се търкаляла пушката, а до нея пръчката, с която е натиснал спусъка. Недалеч, също на пода, имало и свещ, взета от олтара. Една от другите три свещи още горяла, а останалите две изобщо не били запалвани. Една върху друга намерили две книги — църковните химни и молитвеника. Както се досещаше клисарят, Джеймс Гру вероятно е подпрял пушката на книгите, за да насочи дулото към слепоочието си, а ритването след изстрела бе отхвърлило пушката от книгите. Доста хора си спомниха, че рано сутринта, още преди съмнало, са дочули гърмежа. Джеймс Гру не бе оставил никакво писмо и никой не съумя да обясни защо може да го е направил.