Същата вечер, отвратен от това, което трябваше да извърши, мистър Еймс държа лекция на дъщеря си. Спомена за нейната обвързаност, за нейните задължения и за вродената обич към родителите. Към края на своята реч той осъзна, че тя не го слуша. Побесня и почна да я заплашва. Заговори за властта, която Бог е дал на родителите над децата, и как тази власт е узаконена от държавата. Сега вече успя да привлече вниманието й. Погледна го право в очите, усмихна се едва, но не мигна. Накрая трябваше да отмести поглед, а това още повече го разяри. Заповяда й да спре своите глупости. И заобиколно я заплаши, че ако не му се подчини, ще играе камшикът.
Приключи с нотка на слабост:
— Искам да ми обещаеш, че утре ще отидеш на училище и ще престанеш да вършиш безобразия.
— Добре — каза тя. Устицата й се бе изпънала, на лицето си нямаше никакъв израз.
По-късно същата нощ мистър Еймс каза на жена си с увереност, която не изпитваше:
— Виждаш ли, малко строгост и готово. Може би сме я държали твърде хлабаво. А тя не е лошо момиче, просто е позабравила кой командва тука. От малко строгост никой не е пострадал. — И как му се искаше да е поне толкова самоуверен, колкото бяха думите му!
На сутринта нея вече я нямаше. Липсваха пътната й кошница и най-хубавите й дрехи. Леглото бе грижливо оправено, а стаята — напълно безлична, нищо не подсказваше, че тук е расло момиче. Никакви картини, никакви сувенири, нищо от обикновения безпорядък на растежа. Кати никога не бе играла с кукли. И в стаята не бе оставила никакъв отпечатък.
Мистър Еймс бе по свой начин разсъдлив човек. Нахлупи си бомбето и бързо се отправи към гарата. Чиновникът беше сигурен: Кати бе заминала с първия влак. Купила си билет за Бостън. С негова помощ мистър Еймс съчини телеграма до полицията в Бостън, купи си билет за отиване и връщане и хвана влака в десет без десет. Много оправен мъж беше той, особено в критични положения.
Тази нощ мисис Еймс седя в кухнята, затворила вратата, тебеширенобяла, стиснала ръба на масата да не й треперят ръцете. Звуците, най-напред ударите, а след това и писъците, достигаха до нея съвсем ясно, въпреки затворената врата.
Мистър Еймс биеше лошо, защото никога не беше го правил. Замахна към краката на Кати с камшика си, но тя остана безмълвна и втренчи в него спокойните си студени очи, а това го вбеси. Първите удари бяха опипващи и плахи, но когато тя не издаде и глас, започна да я налага по бедрата и раменете. Камшикът плющеше и режеше. В гнева си на няколко пъти не я улучи, а приближеше ли се повечко, камшикът се увиваше около тялото й.
Но Кати схващаше бързо. Разбра го и се научи и щом откри това, започна да крещи, да се гърчи, да плаче и да се моли и със задоволство установи, че ударите веднага станаха по-леки.
Мистър Еймс се ужаси от шума и болката, които причиняваше, и спря. Кати падна на леглото разхълцана. Ако баща й я беше погледнал, щеше да види, че в очите й няма сълзи, а е изопнала шия и от стиснатите челюсти са се издули възли под слепоочията й.
— Втори път ще правиш ли така? — попита я той.
— Не, не! Прости ми! — рече тя и се обърна на леглото, за да скрие от него студенината на лицето си.
— Гледай да запомниш коя си! И не забравяй аз кой съм!
Гласът на Кати секна, сетне сухо изхлипа:
— Няма да забравя.
В кухнята мисис Еймс чупеше ръце. Мъжът й докосна рамото й с пръсти.
— Не исках — рече той, — но трябваше. Мисля, че е за нейно добро. Изглежда ми съвсем променена. Навярно не сме извили клончето, додето е било зелено. И сме й спестявали боя. Може и ние да сме виновни. — Беше сигурен, че макар жена му да бе настоявала за този бой, макар насила да го бе накарала да напердаши Кати, сега тя го мрази, че я бе послушал. И го налегна отчаяние. Без съмнение, тъкмо от това Кати бе имала нужда. Както казваше мистър Еймс, „тя сякаш разцъфна“. Винаги сговорчива, сега тя стана и по-внимателна. Неделите минаваха, а тя помагаше на майка си в кухнята и дори предлагаше да свърши повече работа, отколкото бе необходимо. Захвана се да плете на майка си шал, разточително начинание, което би отнело месеци. Мисис Еймс се хвалеше на съседките: „Само какво чувство за цвят има. Ръждиво и жълто! Оплете вече три квадрата.“ За баща си Кати винаги имаше готова усмивка. Прибереше ли се вечер, окачаше му шапката и нагласяше стола му под лампата така, че с леснина да чете. Промени се и в училище. Винаги добра ученичка, сега почна да крои планове за бъдещето. Отиде при директора да се осведоми не може ли една година по-рано да се яви на изпити за учителска диплома. Директорът отгърна досието й и реши, че спокойно може да опита, разчитайки на успех. И посети мистър Еймс в кожарската работилница да обсъдят въпроса.