Прекоси тежко градинката пред тухлената къща и позвъни. Катрин мигновено му отвори. Беше с палто и шапка.
— О! — извика тя. — Колко жалко! Трябва за малко да изляза.
Мистър Едуардс остави куфара си.
— Не може! — рече той.
Тя се вгледа в него. Долови някаква промяна. Той мина тромаво край нея и се насочи към подземието.
— Къде отиваш? — Гласът й пронизително отекна. Той не отвърна. След малко се върна отдолу, носейки сандъче от дъбова дъска. Отвори куфара и пъхна сандъчето.
— Това е мое — тихо изрече тя.
— Знам.
— Какво си намислил?
— Да направим едно малко пътешествие.
— Къде? Аз не мога.
— До едно градче в Кънектикът. Имам работа там. По-рано ми беше казала, че искаш да работиш. Ще работиш.
— Сега не искам. Не можеш да ме принудиш. Ще извикам полицията.
Усмивката му беше тъй ужасяваща, че тя отстъпи. Слепоочията му пулсираха, подути от кръв.
— Може би искаш да се прибереш в родния си град? — каза той. — Преди няколко години там имало голям пожар. Помниш ли този пожар?
Очите й изпитателно се взряха в него, търсейки някое слабо място, но погледът му бе равен и твърд.
— И какво ще трябва да правя? — смирено попита тя.
— Просто ела с мен на една разходка. Нали искаш да работиш?
В главата й се въртеше само една мисъл. Трябва да отиде с него и да изчака случая. Един мъж не може да е непрекъснато нащрек. Да му противоречи сега, би било опасно — най-добре да тръгне и да го издебне. Това винаги дава резултат. Все така е ставало. Но думите му истински уплашиха Катрин.
На свечеряване слязоха от влака в някакъв градец, прекосиха го по едничката му притъмняла вече улица и се озоваха на другия му край. Катрин се озърташе на четири, по-внимателна от всякога. Нямаше никаква представа какво може да е скроил. В чантата си носеше нож с тънко острие.
Мистър Едуардс си мислеше, че знае какви са собствените му намерения. Щеше да я наложи с бича, да я остави в една от стаите на хотела, пак да я пребие, сетне да я премести в друг град и така нататък, докато за нищо вече няма да я бива. И тогава щеше да я изхвърли. Местният шериф би се погрижил да не я пусне да избяга. Ножът не го смущаваше — знаеше и за него.
Спряха в нечий имот между каменен зид и редица кедри. Първата му грижа бе да грабне чантата от ръката й и да я метне над зида. Ножът излизаше от играта. Но не бе сигурен какво ще прави със себе си — през целия си живот той никога не бе се влюбвал в жена. Смяташе, че едничката му цел е да я накаже. След два удара бичът се оказа недостатъчен. Хвърли го на земята и почна с юмруци. Въздухът излизаше от дробовете му като писукащо стенание.
Катрин напрегна всички сили да не обезумее от страх. Помъчи се да избегне стоварващите се пестници или поне да ги омекотява, но накрая страхът я облада и се опита да побегне. Той я настигна с един скок и я повали, но сега и юмруците вече не му стигаха. Полудяла, ръката му напипа камък и в този миг един ален и ревящ прибой разкъса хладното му самообладание.
Към размазаното й лице погледна по-късно. Вслуша се в сърцето й, но освен ударите на своето не можа да чуе нищо. Обладаха го две завършени, отделни мисли. Едната казваше: „Трябва да я погреба, да изкопая трап и да я заровя.“ А другата приплакваше като дете: „Повече не мога! Просто не зная как да я докосна.“ А след това го връхлетя прималяването, което идва на мястото на яростта. И той се завтече далеч от това място, изоставяйки и куфара си, и бича, и дъбовото сандъче с парите. Лъхтеше в мрачината и се питаше къде да се скрие, за да повърне.