— Недей да се сърдиш — спокойно рече Адам. — То е като ставането. Не искам да ставам, не искам и да лежа. Не искам да стоя тук, но и не искам да се махна.
— Дразниш ме — каза Чарлз.
— Помисли, Чарлз. На теб харесва ли ти тука?
— Да.
— И смяташ да изкараш тук целия си живот?
— Да.
— Исусе, де да ми беше толкова лесно! Според теб какво ми е?
— Мисля, че е мъжки сърбеж. Ела довечера в хотела и ще се излекуваш.
— Май си прав — каза Адам. — Но с курволяка никога не ми е било много хубаво.
— Все едно е. Затваряш си очите и… никаква разлика.
— В полка момчетата си имаха по някоя наоколо. Известно време и аз имах. Индианка.
Чарлз заинтригуван го погледна.
— Баща ни ще се обърне в гроба, ако разбере, че си мърсувал в армията, и то с индианки. И как беше?
— Доста добре. Переше ми дрехите, кърпеше ме, сегиз-тогиз ще сготви.
— За другото питам аз. Там как беше?
— Добре. Една такава приятна, нежна и мила. Приятна. Мила.
— Имаш късмет, че не те е ръгнала с ножа, докато спиш.
— Никога. Много добра беше.
— Нещо ти светнаха очите. Тая женска май доста ти е завъртяла главата.
— Май така беше — призна Адам.
— И какво стана с нея?
— Едра шарка.
— Друга не намери ли?
Очите на Адам се натъжиха.
— Натрупахме ги като дърва, над двеста души, ръце и крака стърчат на всички страни… Отгоре нахвърляхме сух пръчколяк и ги заляхме с петрол.
— Чувал съм, че индианците не издържат на шарката.
— Направо ги убива — рече Адам. — Сланината прегаря.
Чарлз рязко се обърна към огъня.
— Тъкмо ще стане хрускава — каза той. — Обичам да ми хруска. — Изтика сланината в една чиния, счупи яйцата в горещата мазнина, а те подскочиха, краищата им се заогъваха в кафеникава дантела, зацвъртяха. — Имаше тук една учителка — продължи Чарлз. — Такава хубавица не си виждал. С най-малките крачета. Дрехите си купуваше все от Ню Йорк. Руса. Но такива малки ходила надали си виждал. Пееше в хора. Всички тръгнаха на църква. Пребиваха се кой по-напред да влезе. Доста отдавна беше.
— Когато ми писа, че имаш намерение да се жениш?
— Именно — Чарлз се ухили. — Не остана младо биче в околията да не го тръшна венчалната треска.
— И какво стана с нея?
— Нали знаеш как става? Жените се разшаваха, как ще я оставят! Съюзиха се и хайде, изгониха я. Казваха, че носела копринено бельо. Много беше префърцунена! Училищният съвет я уволни насред срока. Стъпалото й ей таковичка. И все й се виждаха глезените, уж случайно. Все си ги показваше.
— Ти запозна ли се с нея? — попита Адам.
— Не. Ходех на църква. Зор да влезеш. Такива хубави момичета не са за малки градчета. На всеки му бръмва мухата. Докарват бъркотии.
— Помниш ли дъщерята на Самуелс? — сети се Адам. — И тя беше много хубава. Какво стана с нея?
— Същото. Бъркотия. И замина. Чух, че живеела във Филаделфия. Шивачка станала. За една-единствена рокля взимала по десет долара.
— Навярно и ние трябва да се махнем — рече Адам.
— Още ли мислиш за Калифорния?
— Да.
Търпението на Чарлз се изпари.
— Да се разкарваш оттука! — разкрещя се той. — Искам да се махнеш от тоя дом. Ще ти изплатя целия дял или ще го продам, или каквото кажеш, само се пръждосвай, кучи сине!… — Замълча. — Прощавай за това, последното! Но да пукна, вбесяваш ме!
— Ще си отида — каза Адам.
3
След три месеца Чарлз получи цветна илюстрована картичка от Рио де Жанейро. На гърба Адам бе написал с разкрачен писец: „Когато там е зима, тук е лято. Защо не дойдеш?“ Половин година по-късно пристигна втора картичка, този път от Буенос Айрес. „Мили Чарлз, ей Богу, това се казва голям град! Говорят испански и френски. Пращам ти една книга.“
Но книга не дойде. Чарлз проверяваше цяла зима, че и през пролетта. Но вместо книга пристигна си Адам, загорял и с чуждоземни дрехи.
— Как си? — попита го Чарлз.
— Чудесно. Получи ли книгата?
— Не.
— Интересно, какво ли е станало с нея? Беше с картини.
— Оставаш ли?
— Така мисля. Имам да ти разказвам за тази страна…
— Не искам и да чувам — отсече Чарлз.
— Господи, колко си ограничен! — каза Адам.
— Виждам как всичко ще се повтори. Ще постоиш година, година и нещо, после ще те хванат дяволите, а от това и мене ще ме хванат дяволите. Първо ще се разярим един на друг, сетне ще станем много учтиви помежду си, което е най-лошото. Тогава ще избухнем, ти отново ще заминеш, после пак ще се върнеш и всичко пак ще се повтори…
— Ти искаш ли да остана? — попита Адам.
— Искам — каза Чарлз. — Когато те няма, липсваш ми. Но знам, че пак ще стане същото.