Тъкмо така и стана. Известно време обсъждаха старите времена, известно време си разказваха какво се е случило, докато са били разделени, и накрая изпаднаха в онова продължително и грозно мълчание, което означава часове работа, без да се обели дума, предпазлива любезност и светкавици от яд. И понеже времето им заедно беше безгранично, това сякаш продължи безкрайно.
Една вечер Адам се обади:
— Знаеш ли, че ставам на трийсет и седем? Половин живот.
— Почва се — каза Чарлз. — Похабен живот. Виж какво, Адам, може ли този път да не се караме?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами… ако не изневерим на навика си, ще се караме три-четири седмици, докато се приготвиш за ново заминаване. Ако не те свърта тук, не може ли направо да си тръгнеш и да си спестим кавгата?
Адам се разсмя и напрежението в стаята изчезна.
— Добре че си имам толкоз умен брат! — каза той. — Много ясно, щом треската ме тресне яката, заминавам си без бой. Да, така ми харесва. Чарлз, ти нали забогатяваш?
— Добре я карам, но не бих казал богат…
— Значи искаш да кажеш, че не си купил четири постройки и хотела?
— Не съм.
— Но си ги купил. Чарлз, благодарение на тебе нашата ферма стана най-свястната в тоя край. Хайде да построим и една нова къща, с баня и вана, с течаща вода и клозет, а? Вече не сме сиромаси. Ето, хората казват, че ти си може би най-богатият човек в околността.
— Нямаме нужда от нова къща — грубо го прекъсна Чарлз. — Задръж си побърканите хрумвания!
— Знаеш ли колко е хубаво да ходиш по нужда, без да излизаш навън?
— Задръж си побърканите идеи! — Адам се забавляваше.
— Тогава аз ще си построя една съвсем малка къщичка там горе, до гората. Какво ще кажеш? Така няма да си стъпваме по нервите.
— Не искам да строиш на мястото.
— Половината е моя.
— Ще я купя.
— Но аз не искам да я продавам. — Очите на Чарлз блеснаха.
— Аз пък ще ти подпаля проклетата къща!
— Сигурен съм — каза Адам, внезапно отрезнял. — Вярвам, че ще го направиш. Иначе не би ме гледал така.
— Много размишлявах — бавно рече Чарлз — и само чаках да зачекнеш въпроса. Но, изглежда, няма да го сториш.
— Изясни се.
— Нали помниш, че телеграфически ми бе поискал сто долара?
— Как да не помня. Тогава ми спаси живота. Но защо?
— Така и не си ми ги върнал.
— Не може да бъде.
— Не си.
Адам наведе поглед към старата маса, до която бе седял Сайръс, почуквайки дървения си крак с пръчка. А старата газена лампа висеше над средата на масата и от кръглия рочестърски фитил струеше трептяща жълта светлина. И бавно каза:
— Утре ще ти ги върна.
— Доста време ти дадох.
— Вярно е, Чарлз. Не трябваше да забравям. — Замълча и се замисли. Накрая додаде: — Ти не знаеш защо ми трябваха.
— Не съм те питал.
— И аз не съм ти казвал. Сигурно от срам. Бях в затвора, Чарлз. Избягах.
Чарлз отвори уста.
— За какво приказваш?
— Ще ти обясня. Бях бродяга, арестуваха ме за скитничество и ме пратиха да чукам камъни по пътищата. Нощем ни връзваха краката с верига. След шест месеца ме пуснаха и веднага пак ме прибраха. Така строят пътищата. Три дни преди да ми изтече втората половин година, избягах. Преминах границата на Джорджия, ограбих един магазин да си взема дрехи и ти пратих телеграмата.
— Да не повярваш! Но всъщност аз ти вярвам. Ти не лъжеш. Разбира се, вярвам ти. Но защо не ми разказа?
— Сигурно ме е било срам. Но сега ми е още по-срамно, че не съм ти върнал парите.
— Да забравим! — каза Чарлз. — И аз пък, защо ли ти споменах?
— А, моля ти се! Утре ще ти ги върна.
— Да пукна! — извика Чарлз. — Брат ми — затворник!
— Няма защо толкова да се радваш.
— Не знам защо — продължи Чарлз, — но почвам да се гордея. Брат ми — затворник! Едно ми кажи, Адам. Кой те би да изчакваш последните три дни преди освобождаването, та тогава да бягаш?
Адам се усмихна.
— Имаше причини — рече той. — Страх ме беше, че ако си излежа присъдата, току-виж ме пипнали на нова сметка. И си казвах, че ако дочакам края, едва ли ще си помислят, че искам да избягам. И още…
— Смислено — съгласи се Чарлз. — И още какво?
— Това, мисля, е най-многозначителното — каза Адам — и най-трудно за обяснение. Смятах, че дължа на държавата шест месеца. Такава беше присъдата. И хич не ми беше приятно да я мамя. Измамих я само с три дни.
Чарлз избухна в смях.
— Ама че си луд кучи син! — възкликна той с любов. — Но нали казваш, че си ограбил магазин?
— Върнах им парите с десет на сто лихва — рече Адам. Чарлз се наведе напред.
— Разкажи ми за наказателната бригада, Адам.
— Разбира се, Чарлз, ще ти разкажа.