Глава 11
1
След като научи за затвора, Чарлз почна да се отнася с по-голямо уважение към Адам. Взе да изпитва към брат си онази привързаност, която чувстваш към човек, който не е съвършен и следователно не заслужава да го ненавиждаш. Адам също се възползва от това. Зае се да изкушава Чарлз.
— Идвало ли ти е наум, Чарлз, че имаме достатъчно пари, за да си позволим всичко, каквото ни скимне?
— Добре де, какво може да ни скимне?
— Можем да отидем до Европа и да се разходим из Париж.
— Какво е това?
— Какво става?
— Май чух някой на верандата.
— Сигурно котка.
— Сигурно. Скоро ще трябва да поизтрепем няколко.
— Чарлз, а може да отидем и до Египет и да разгледаме Сфинкса.
— Можем и тук да си останем и да свършим с парите си някоя полезна работа. Като се хванем здраво на работа, някой ден нещо полезно… Ах, тези котки! — Чарлз скочи към вратата, отвори я с един замах и викна: — Марш! — След което млъкна и Адам видя, че се взира в стъпалата. Приближи се.
Един мръсен вързоп от кални парцали се мъчеше да изпълзи по стъпалата. Една възтънка ръка едва се залавяше за тях, а другата безпомощно се влачеше отзад. На подпухналото лице личаха попукани устни и очи, надничащи от подути и насинени клепачи. Челото зееше разранено, кръвта продължаваше да се стича в сплъстените коси.
Адам слезе по стълбите и коленичи.
— Помогни ми — рече той, — хайде, дай да я внесем вътре. Така… внимавай с ръката, изглежда счупена. — Като я внесоха, тя припадна. — Да я сложим на моето легло. А ти най-добре изтичай за доктора.
— Не мислиш ли, че е по-добре да впрегнем и да я откараме дотам?
— Да я движим? Изключено! Луд ли си?
— Може би не толкова луд, колкото тебе. Помисли за миг!
— За Бога, какво има да се мисли?
— Двама мъже, които живеят сами, и ей това в къщата им.
Адам се слиса.
— Нима говориш сериозно?
— Сериозно, разбира се. Според мен по-добре да я заведем. След два часа ще знае цялата околия. Отде я знаеш каква е? Как се е домъкнала дотука? Какво й се е случило? Адам, поемаш ужасен риск.
Адам смразяващо отсече:
— Ако ти веднага не отидеш, ще отида аз и ще те оставя тук.
— Мисля, че правиш грешка. Ще отида, но ти казвам, ще си пострадаме.
— Аз ще поема пострадването — заяви Адам. — Върви!
Когато Чарлз излезе, Адам отиде в кухнята и напълни легена с гореща вода от чайника. В стаята си натопи носна кърпа във водата и поизчисти засъхналата кръв и кал от лицето на момичето. Тя дойде на себе си и сините й очи засияха. Спомените му препуснаха назад — беше тъкмо тази стая, това легло. Над него се надвесваше мащехата му с мокра кърпа в ръка и той почти усети щипещата болка от намокрянето на раната. Тя му бе повтаряла все едно и също. Чуваше го, ала не можеше да си припомни какво е.
— Ще ти мине — каза той на момичето. — Повикали сме лекар. Всеки момент ще е тук. — Устните й се разшаваха. — Не се мъчи да говориш. Нищо не казвай. — И докато я миеше леко с кърпата, обзе го нещо голямо и топло. — Можеш да останеш. Можеш да останеш колкото искаш. Аз ще се грижа за тебе. — Изстиска кърпата и напои слепената коса, след което я отдели от драскотините по главата. — Чуваше се как говори, почти като че стои отстрани и слуша непознат човек: — Тук боли ли? Горките очи, ще ги покрием с хартия да не им блести. И ще се оправиш. Виж, това тук на челото не е много хубаво. Боя се, че ще ти остане белег. Можеш ли да ми кажеш името си? Недей, не се мъчи! Има време. Има много време. Чуваш ли? Двуколката на доктора. Бързо дойде, нали? — И отиде към кухненската врата. — Тука, докторе, тя е вътре.
2
Беше много тежко наранена. Ако в онова време имаше рентгенови апарати, лекарят би установил много повече увреждания, но и тези, които откри, бяха достатъчно. Лявата ръка и три ребра бяха счупени, челюстта й — пукната. Черепът също бе спукан, липсваха зъбите от лявата й страна. Скалпът й беше съдран и откъснат, челото — оголено до костта. Това видя докторът, това установи. Намести й ръката, бинтова ребрата и заши скалпа. На спиртната си лампа изви стъклената тръбичка на един капкомер — през отвора на липсващите зъби с нея тя щеше да поема вода и течна храна, за да не движи спуканата челюст. Постави й голяма доза морфин, даде един флакон опий на хапчета, изми си ръцете и си облече палтото. Още ненапуснал стаята, пациентката му заспа.
В кухнята седна на масата да изпие горещото кафе, което Чарлз сложи пред него.
— Е? Какво е станало с нея? — запита той.
— Отде да знаем — рязко отвърна Чарлз. — Намерихме я на верандата. Ако искаш, иди да видиш следите по пътя, дето се е влачила.