Повишавайки гласове, те й помогнаха да реши какво поведение ще възприеме. Шерифът каза:
— Тя не може да е без име. Все някой трябва да я познава.
— Как да ти каже? Челюстта й е счупена. — Това бе гласът на Адам.
— Ако не е левачка, би могла да отговаря писмено. Виж какво, Адам, ако някой се е опитвал да я убие, по-добре да го пипна, докато още мога. Дай един молив и ме остави да я разпитам.
— Нали чу, докторът каза, че има счупване на черепа — обади се Адам. — Знаеш ли дали ще си спомни?
— Ти ми дай молив и хартия, пък ще видим.
— Не искам да я безпокоиш.
— По дяволите, Адам, не е важно какво искаш! Казвам ти да ми донесеш молив и хартия.
— Какво ти става? — Това беше гласът на другия млад мъж. — Ще излезе, че ти си виновният. Дай му молива.
Когато тримата влязоха безшумно в стаята, свариха я със затворени очи.
— Спи — отсече Адам, шепнейки. Тя отвори очи и ги погледна. Високият се доближи до леглото.
— Нямам желание да ви тревожа, госпожице. Аз съм шерифът. Знам, че не можете да говорите, но не бихте ли драснали тук някои неща?
Тя се помъчи да кимне и трепна от болка. Бързо мигна няколко пъти да покаже, че е съгласна.
— Това се казва момиче! — възкликна шерифът. — Виждате ли? Готова е. — Постави един бележник на леглото и сви пръстите й около молива. — Хайде сега, пишете. Как се казвате?
И тримата се вторачиха в лицето й. Устата й изтъня, очите й се свиха. После ги затвори и моливът тръгна по хартията. „Не зная“ — надраска с едри букви.
— Добре, ето ви нов лист. Какво си спомняте?
„Черно. Не ми идва нищо“ — написа моливът и излезе от ръба на бележника.
— Не помните ли коя сте, откъде дойдохте? Помислете.
Изглежда, преживяваше силна борба. Лицето й показа отказ и се натъжи. „Не. Объркано ми е. Помогнете.“
— Горката! — трогна се шерифът. — Все пак благодаря, че се постарахте. Като ви стане по-добре, пак ще опитаме. Недейте, не пишете повече.
Моливът написа „Благодаря ви“ и падна от пръстите й.
Тя бе спечелила шерифа. И той застана на мнението на Адам. Против нея беше само Чарлз. Когато братята идваха в стаята й да я повдигат за подлогата, за да я боли по-малко, тя изучаваше враждебно намусеното лице на Чарлз: в него бе забелязала нещо, което я разтревожи. Видя го често да поопипва белега на челото си, да го разтрива и да го проследява с пръсти. Веднъж той разбра, че го наблюдават. Погледна виновно пръстите си и навъсено рече:
— Не бой се! И ти ще имаш, и то може би още по-хубав!
Тя му се усмихна, а той отмести поглед. И щом Адам донесе топлата й супа, Чарлз заяви:
— Отивам в града да обърна някоя бира.
3
Адам не помнеше да е бил някога толкова щастлив. Не се смущаваше от това, че не знае името й. Бе казала да я наричат Кати и за него то бе достатъчно. Готвеше за нея разнообразни гозби, преравяйки готварските рецепти на майка си и мащехата си.
Огромна бе жизнеността на Кати. Възстановяването й започна твърде скоро. Отоците по лицето изчезнаха и то доби прелестта на оздравяването. За късо време, макар и с помощ, вече можеше да сяда. Внимателно отваряше и затваряше уста и взе да приема леки храни, изискващи по-малко дъвкане. Превръзката на челото й стоеше, но по лицето не останаха почти никакви следи, ако не се смята хлътналата буза над изкъртените зъби. Беше неспокойна, мислите й се блъскаха да намерят изход. Говореше малко дори когато това не я затрудняваше.
Един следобед чу някой да се върти в кухнята и извика:
— Ти ли си, Адам?
— Не, аз съм — отвърна й гласът на Чарлз.
— Би ли дошъл само за минутка, моля те!
Той застана на прага с намръщени очи.
— Не идваш много често — каза тя.
— Така е.
— Не ти харесвам, нали?
— Май и това е така.
— Ще ми кажеш ли защо?
Не успя веднага да намери отговор.
— Не ти вярвам.
— Защо?
— Знам ли. И не вярвам, че си загубила паметта си.
— Но защо ми е да лъжа?
— Не знам. Но затова не ти вярвам. Има нещо… долавям.
— Никога не си ме виждал.
— Може. Но има нещо, което ме смущава и трябва да го науча. А ти отде знаеш, че не съм те виждал?
Тя замълча, а той тръгна да си отива.
— Чакай — спря го тя. — Какво си наумил да правиш?
— За какво?
— За мене.
Изгледа я с любопитство.
— Истината ли да ти кажа?
— Иначе защо ще питам?
— Не знам точно, но ето какво: веднага щом мога, ще те отпратя оттук. Брат ми са го хванали дяволите, но ще го оправя дори ако се наложи да го смажа.
— Нима можеш? Той е голям и як човек.