— Ще мога.
Тя му хвърли унищожителен поглед.
— Къде е Адам?
— В града, да вземе още от твоите проклети церове.
— Ти си подъл.
— Знаеш ли какво мисля? Че не съм и наполовина толкова подъл, колкото си ти под тая нежна кожа. За мен ти си Сатана.
Кати приглушено се засмя.
— Значи сме двама. Чарлз, а колко ми остава?
— За кое?
— Докато ме изхвърлиш? Честно ми кажи.
— Дадено, ще ти кажа. Седмица до десетина дни. Щом се изправиш на крака.
— Ами ако не си тръгна?
В погледа му светна надмощие, почти радост при мисълта за премерване на силите.
— Добре, друго ще ти кажа тогава. Като беше упоена, издума доста неща, както се говори насън.
— Не ти вярвам.
Той се засмя — бе забелязал внезапното свиване на устните й.
— Ако щеш. И ако тръгнеш да си гледаш работата на минутката, когато си в състояние, нищо няма да издам. Но ако се опънеш, всичко ще стане ясно, и на тебе, и на шерифа.
— Не вярвам да съм казала нещо лошо. И какво ли мога да кажа?
— Няма да спорим. Работа ме чака. Питаш ме, отговарям.
И излезе. Зад кокошарника се преви от смях, удари се по бедрото и си каза: „Мислех я за по-умна!“ И от дни насам почувства облекчение.
4
Чарлз успя да я уплаши до смърт. И ако той я бе разбрал, бе го разбрала и тя. Това беше едничкият срещан от нея човек досега, който водеше играта по нейните правила. Кати се помъчи да проследи мисълта му и от това съвсем не й стана по-леко. Разбираше, че номерата й пред него не могат да минат, а имаше нужда от закрила и почивка. Парите й се бяха стопили. Трябваше й подслон, и то подслон за дълго време. Изтощена и болна, тя пресмяташе в ума си всички възможности.
Адам се върна от града с шишенце успокоително и напълни една лъжица.
— На вкус е ужасно — рече той, — но помага.
Глътна го без съпротива и дори не се и намръщи.
— Добър си към мене — рече тя. — Но се чудя защо. Толкова неприятности ви докарах.
— Не е вярно. Ти съживи цялата къща. Нито веднъж не се оплака, нищо! А колко беше пострадала.
— Много си добър, много мил.
— Искам да бъда.
— Имаш ли излизане? Защо не постоиш да поприказваме?
— Разбира се. Важна работа нямам.
— Вземи един стол, Адам, и седни.
Когато се настани до нея, тя протегна ръка и той я пое в двете си ръце.
— Толкова добър и мил — повтори тя. — Адам, нали ще спазиш едно обещание?
— Ще се помъча. За какво говориш?
— Сама съм и се страхувам — изплака тя. — Страх ме е.
— Как да ти помогна?
— Никой не може да ми помогне.
— Кажи, да опитам.
— Там е най-лошото, дори не мога да ти кажа.
— Защо да не можеш? Ако е тайна, ще си остане между нас.
— Да, но тайната не е моя, нали разбираш?
— Не.
Пръстите й сграбчиха и стиснаха ръката му.
— Адам, аз изобщо не съм загубвала паметта си.
— Тогава защо каза…
— Нали това се мъча да ти обясня. Ти обичал ли си баща си, Адам?
— Като че повече го уважавах, отколкото обичах.
— Хубаво, ако някой, когото ти уважаваш, изпадне в беда, не би ли направил всичко, за да го предпазиш от пълен провал?
— Разбира се, надявам се…
— Е, точно така е с мене.
— Но от какво беше пострадала?
— Свързано е. Затова не мога да ти разкажа.
— Баща ти ли беше?
— О, не! Но всичко е така преплетено.
— Имаш предвид, че ако ми кажеш кой те подреди така, може да пострада баща ти?
Тя въздъхна. Той щеше да досъчини историята сам.
— Адам, имаш ли ми доверие?
— Разбира се.
— Ужасно е да те моля за такова нещо.
— Съвсем не е, особено ако искаш да предпазиш баща си.
— Нали разбираш, тайната не е моя. Да беше моя, веднага щях да ти кажа.
— Естествено, че разбирам. И аз бих постъпил така.
— Ти изобщо много неща разбираш. — В очите й бликнаха сълзи. Той се наведе над нея и тя целуна бузата му.
— Не се тревожи — рече той. — Аз ще се погрижа за тебе.
— Мисля, че няма да можеш. — Кати се отпусна на възглавницата си.
— Отде накъде?
— Брат ти е против мене. Иска да се махна.
— Той ли ти го каза?
— Не. Просто го усещам. Той не разбира нещата като теб.
— Но е с добро сърце.
— Зная, само че тая добрина не е като твоята. И ако се наложи да си отида, шерифът ще почне да ме разпитва, пък аз ще се окажа съвсем сама.
Той се загледа в пространството.
— Брат ми не може да те изгони. Половината от фермата е моя. Имам свои пари.
— Ако той настоява да си отида, ще трябва. Не мога да ви провалям живота.
Адам се изправи и излезе от стаята. Застана на задния вход и зарея поглед в следобеда. Далече в полето брат му вдигаше камъни от дървената платформа и ги трупаше на каменния зид. Адам вдигна очи към небето. От изток прииждаше покривало от сребристи облаци. Пое дълбоко дъх и в гърдите си усети гъдел и възбуда. Слухът му сякаш ненадейно се прочисти и той чу къткането на кокошките и духналия над земята източен вятър. Чу конски копита да клопат по пътя и далечни удари върху дъска — някой съсед обковаваше хамбара си. И всички тия звуци се сляха в някаква музика. Очите му също се избистриха. Огради, зидове и навеси ярко изпъкнаха в жълтата следобедна светлина и също се свързаха в някаква хармония. Промяна бе настъпила във всичко. Ято врабци се спуснаха в прахоляка и се заборичкаха за трохи, после отлетяха подобно на сивкав шал, който се вие в светлината. Адам наново погледна брат си. Бе изгубил представа за времето, не би могъл да каже откога стои на вратата.