— Хайде да почакате долу, а?
— Добре ли е?
— Да. Веднага ще ви повикам.
Адам потупа Кати по рамото и тя му се усмихна. Доктор Тилсън затвори вратата и се върна до леглото. Лицето му руменееше от яд.
— Защо сте направила това?
Устата на Кати представляваше тъничка стегната черта.
— Знае ли съпругът ви, че сте бременна? — Главата й бавно се поклати встрани. — С какво го направихте? — Тя прикова поглед в него. Той огледа стаята, пристъпи до тоалетната масичка и вдигна от нея кука за плетене. Сетне я разклати пред лицето й. — Старата мръсница, старата престъпница! Глупачка! За малко да се убиете, при това плодът ви е останал. Предполагам, сте глътнала и някакъв боклук, да се отровите, да си напъхате камфор, петрол и червен пипер! Господи, само вие, жените, можете да направите подобни неща! — Очите й бяха студени като стъкло. Той дръпна един стол и седна до нея. — Защо не искате да родите детето? — благодушно я попита. — Имате си добър съпруг. Или не го обичате? Имате ли намерение да ми кажете нещо? Кажете, по дяволите! Не се правете на ненормална! — Устните й не помръднаха, очите й не мигнаха. — Любезна моя — каза той, — не разбирате ли? Нямате право да унищожавате живота. От такова нещо мога да побеснея. Бог ми е свидетел, някои пациенти изпускам, защото не знам достатъчно. Но се мъча, винаги се мъча. И какво? Да видиш едно умишлено убийство! — И продължи да говори, ужасен от болнавото мълчание между изреченията си. Тази жена го озадачаваше. В нея имаше нещо нечовешко. — Познавате ли мисис Лоръл? Жената плаче и гине за дете. Каквото има, каквото може да намери, всичко би дала за едно дете, а вие, вие искате да пронижете вашето с кука за плетене! Добре — извика той, — не желаете да говорите, няма и нужда. Но ще ви кажа. Бебето е живо. Не сте го улучила. И още нещо, вие ще го родите. Знаете ли какво предвижда законът в този щат за аборт? Не ми отговаряйте, а ме изслушайте! Ако това се повтори, ако пометнете това бебе и аз имам основания да подозра, че се касае за нещо незаконно, лично ще ви обвиня, ще свидетелствам против вас и ще гледам да ви накажат! Надявам се, имате достатъчно мозък да ми повярвате, защото не се шегувам.
Кати наплюнчи устни с малкото си заострено езиче. Студенината от очите й се дръпна и на нейно място изгря слаба печал.
— Съжалявам — простена тя, — съжалявам. Само че вие не разбирате.
— Тогава защо не ми обясните? — Гневът му изчезна като мъгла. — Кажете, мила.
— Не ми е лесно. Адам е толкова добър, толкова силен. А аз… аз съм белязана. Епилепсия!
— Не може да бъде! Вие не!
— Не, но дядо ми, баща ми… и брат ми. — Тя закри очи с ръце. — Не можех да поднеса такова нещо на мъжа си.
— Нещастно дете! — възкликна той. — Горката ми тя! Човек не може да бъде сигурен. Много е възможно детето ви да е здраво, повече от възможно! Ще ми обещаете ли повече да не опитвате никакви номера?
— Да.
— Добре тогава. Няма да кажа на мъжа ви какво сте направила. Лежете сега и ме оставете да видя спряло ли е кървенето. — След няколко минути си затвори чантата, а куката пусна в джоба си. — Утре сутринта ще намина пак — рече той.
Като слезе по тесните стъпала в хола, Адам го връхлетя. Доктор Тилсън предотврати пороя от „Как е тя? Добре ли е? От какво е станало? Мога ли да се кача?“
— Браво, браво, горе главата! — И приложи заучения си трик, своята редовна шега: — Жена ви е болна.
— Докторе…
— Едничката хубава болест на света…
— Докторе…
— Жена ви ще си има бебе — отстрани Адам и го остави зяпнал зад себе си. Тримата мъже, насядали около печката, му се ухилиха. Единият сухо отбеляза:
— Да бях аз, какво пък, ще поканя неколцина, да кажем, трима приятели, и ще му пийнем.
Намекът му беше напразен. Адам се втурна непохватно по тесните стъпала.
Адам се спря на имението Бордони, едно ранчо на няколко мили южно от Кинг Сити, почти на еднакво разстояние между Сан Лукас и Кинг Сити. На семейство Бордони бяха останали деветстотин акра от дарението, направено на прадядото на мисис Бордони от испанската корона, първоначално състоящо се от десет хиляди акра. Бордони бяха швейцарци, но мисис Бордони бе дъщеря и наследница на испанско семейство, заселило се в долината на Салинас в много ранни времена. И както ставаше с повечето стари родове, земята постепенно намаляваше. Една част бе изгубена на комар, друга част — отнета заради данъци, известен брой акри биваха откъсвани подобно на купони от талон, за да се купят някои престижни вещи, например кон, диамант или красива жена. Останалите деветстотин акра съставляваха сърцевината на дарението на Санчес, а и най-добрата му част. Простираха се по двата бряга на реката и нагоре, от двете страни, достигаха полите на планината — на това място долината се стеснява, след което отново се разгръща. Старата къща на Санчес се използваше и досега. Построена от кирпич, тя се издигаше на една малка поляна в диплите на планината, в една миниатюрна долинка, напоявана от един безценен и непресъхващ ручей сладка вода. Естествено, той беше причината първите Санчес да изградят къщата си именно тук. Долинката се засенчваше от грамадни вечнозелени дъбове, почвата беше особено богата и нейната зеленина не се срещаше никъде в околността. Стените на невисоката къща бяха дебели метър и нещо, а кръглите покривни греди — привързани с въжета от говежда кожа, които са били намотавани мокри. При изсъхването си кожата се свива и прилепва греда о греда, след което въжето се вкоравява като желязо и е почти вечно. Този строителен метод има само един недостатък. Ако ги оставиш, плъховете могат да прегризат въжетата.