— Мистър Траск е от Нова Англия — обади се Луис Липо. — Решил е да остане. Но и по-рано е идвал на запад, като военен, с индианците се е бил.
— Сериозно? Значи вие трябва да разказвате, пък аз да ви слушам.
— Не ми се говори за тия неща.
— Защо не? Господ да е на помощ и на семейството ми, и на съседите, ако се бях сражавал с индианци!
— Но аз не исках да се бия с тях, сър. — Това „сър“ се промъкна, без да иска.
— Да, ясно ми е. Положително не е лесно да убиваш хора, които нито познаваш, нито мразиш.
— А може точно това да го прави по-лесно — подхвърли Луис.
— Имаш известно право, Луис. Но в сърцето си някои хора са приятели на целия свят, докато други, които първо себе си мразят, разстилат цялата си омраза наоколо като масло върху резен горещ хляб.
— Я по-добре да поговорим за земята — намеси се Адам с чувство на неудобство: в съзнанието му бе изплувала тъжната картина на камари от трупове.
— Кое време е?
Луис се показа навън и погледна слънцето.
— Десет няма.
— Аз почна ли, спирачка нямам. Синът ми Уил казва, че не мога ли да намеря човешки уши, почвал съм да говоря на дърветата — въздъхна и седна на едно буре от гвоздеи. — Казах, че долината е необикновена, но това е може би защото съм се родил в една много зелена страна. Луис, за теб не е ли необикновена?
— Не, по-далече не съм и ходил.
— Разкопавал съм я колкото искаш — продължи Самуел. — Отдолу нещо е ставало, навярно и сега става. Показва се океанско дъно, а под него съвсем друг свят. Но земеделецът от това няма защо да се стряска. Отгоре почвата е добра, особено по заравнените места. В горната част на долината е по-лека и песъклива, но пък има примес от торната връхна планинска почва, която водите са измивали зимно време. На север долината се разширява, почвата става по-черна, по-тежка и на места по-богата. Уверен съм, че по-рано там е имало блата и от векове коренищата са гниели и са я направили по-черна, наторили са я. Почнеш ли да я обръщаш, показва се и малко мазна глина, тя пък я скрепява. Така е на север, някъде от Гонзалес, чак до устието. Встрани, около Салинас и Бланко, при Кастровил и Мое Ландинг, блата има и досега. И когато един ден и те пресъхнат, това ще бъдат най-богатите земи в този червен край.
— Той винаги предсказва какво щяло да стане един ден — вметна Луис.
— Човешкият ум не може да остане във времето, както остава тялото му.
— Ако река да остана тук, нужно ми е да зная как и какво може да бъде — рече Адам. — Когато се родят, децата ми нали тук ще живеят!
Погледът на Самуел се зарея над главите на приятелите му, отвъд потъмнялото огнище, към златистата слънчева заря.
— Трябва да знаете, че в по-голямата част от долината, някъде дълбоко, другаде току под повърхността, лежи пласт, на който му викат „циментова плоча“. Това е здраво спечена глина, също мазна, на едни места само една стъпка дебел, на други повече. И тая циментова плоча задържа водата. Ако я нямаше, зимните дъждове щяха да се просмукват надълбоко и да овлажняват пръстта, а лете водата наново щеше да достига корените. Но щом пластът над тази почва се напои, излишната вода се стича по наклона или остава на повърхността и предизвиква гниене. Това е едно от най-тежките проклятия над нашата долина.
— Но е чудесно място за живот, нали?
— Да, така е, но човек не го свърта на едно място, като знае, че може да стане и по-заможен. Мислил съм, че ако можеше да се пробият хиляди дупки, през които водата да се просмуква, въпросът би се решил. Опитах с динамит. Пробивам циментовата плоча, пъхам няколко пръчки динамит и взривявам. Пластът се накъсва и водата попива. Но я, за Бога, си помислете какво количество динамит се иска! Четох, че един швед, същият, дето е изобретил динамита, създал нов, по-силен и по-сигурен експлозив. Може би там е решението.
— Все разсъждава как да промени нещата — полуподигравателно, но и полувъзхитен отбеляза Луис. — Никога не се примирява с даденото положение.
Самуел му се усмихна.
— Казват, че едно време хората живеели по дърветата. И някому хич не е допаднал някой висок клон, иначе и до ден днешен нозете ти нямаше да знаят какво е равната земя. — И отново се засмя. — Мога да си представя как съм седнал на бунището и създавам в мислите си един свят, досущ както Господ е създал този. Но Господ е видял своя свят, а аз никога няма да видя своя освен по този начин. Един ден тази долина ще цъфти от огромни богатства. Тя е в състояние да храни целия свят и може би така ще стане. И тогава тук ще живеят хиляди и хиляди щастливи хора… — Сякаш облак помрачи очите му, чертите му потънаха в печал и той замлъкна.