— Според вас излиза, че е добре човек да се установи тук — каза Адам. — При такова бъдеще къде другаде бих могъл да отгледам децата си?
— Едно не разбирам — продължи Самуел. — Над тази долина лежи някаква чернилка. Не мога да схвана каква е, но я чувствам. Понякога, в ослепително белия ден, усещам как тя закрива слънцето и го изстисква като сюнгер от всичката му светлина. — Гласът му се надигна. — В тази долина има някаква черна сила. Не знам… не знам. Като че тук витае някакъв стар призрак, измъкнал се от мъртвия подземен океан, за да размътва въздуха със злочестини. Потаен като скрита мъка. Не го зная какво е, но го виждам, долавям го в тукашните хора.
Адам потръпна.
— Щях да забравя, че обещах рано да се върна. Кати, жена ми, нали е бременна…
— Но Лайза се е приготвила.
— Ще разбере, като й обясните за какво става дума. Жена ми не се чувства добре. И благодаря, дето ми казахте за водата.
— Потиснаха ли ви моите брътвежи?
— Не, не, съвсем не. Първо дете е на Кати, самотно й е.
Адам се бори с мислите си цяла нощ, а на другата сутрин впрегна и след едно ръкостискане с Бордони имението Санчес стана негово.
Глава 14
1
За Американския запад в ония дни има толкова много да се разказва, че е трудно да решиш откъде да захванеш. Една история води подире си сто други. Работата е да улучиш за кое първо да отвориш дума.
Спомняте си, Самуел Хамилтън бе казал, че децата му са отишли на танци в училището „Пийч Трий“. По онова време селските училища бяха и културни средища. Протестантските църкви в градовете се бореха за своето съществувание в среда, за която бяха новопришълци. Появила се първа на арената и окопала се здраво, католическата църква тънеше в удобството на своите традиции, докато мисионерските й конвенти биваха постепенно изоставяни, покривите им хлътваха и в зеещите олтари гнездяха гълъби. Библиотеката на конвента „Сан Антонио“ от книги на латински и испански бе изхвърлена в един хамбар за зърно, където плъховете изгризаха кориците им от овча кожа. Съкровищница на изкуствата и науките извън градовете беше училището, където учителят поддържаше и носеше факела на знанието и красотата. Училището беше място, където хората си даваха среща да послушат музика или да поспорят. При избори урните се поставяха в училището. Общественият живот — дали това ще е коронясването на Царицата на пролетта през май, траурно събрание за починал президент, или танци до зори — не можеше да диша никъде другаде. Учителят биваше не само интелектуален образец, но и обществен водител, а учителката се превръщаше в брачна стръв за цялата околност. Истински гордо пристъпваха ония семейства, чийто син бе взел за жена учителка. За нейните деца отнапред се знаеше, че ще носят както унаследена, така и придобита култура.
На Самуел-Хамилтъновите дъщери не беше писано да станат съсипани от работа селянки. Бяха хубави момичета, от които се излъчваше сиянието на произхода им от ирландските крале. Самочувствието им бе надраснало сиромашията. Никой и не помисляше, че могат да заслужават съжаление. Самуел отглеждаше определено превъзходна раса. Те бяха по-начетени и по-възпитани от повечето свои връстнички. Самуел им бе предал своята слабост към знанието и така ги отграничи от гордото невежество на тяхната съвременност. Олив Хамилтън стана учителка. Това означаваше да напусне дома си петнайсетгодишна и да заживее в Салинас, където постъпи в гимназия. На седемнайсет се яви пред околийската изпитна комисия по всички изкуства и науки и на осемнайсет вече преподаваше в „Пийч Трий“.
В нейния клас имаше ученици, по-възрастни от нея. Изискваше се голям такт да си учителка. Да поддържаш ред между големи и недисциплинирани момчета без пистолет и камшик, беше трудна и опасна задача. Учителката в едно планинско училище бе изнасилена от учениците си.
На Олив Хамилтън се наложи не само да преподава по всички предмети, но и на всички възрасти. В ония дни малко бяха младежите, които отиваха по-нагоре от осми клас, а поради земеделските задължения това им отнемаше по четиринайсет-петнайсет години. Олив трябваше също така да се занимава с елементарна медицина, тъй като непрекъснато ставаха нещастни случаи. След сбиванията в училищния двор шиеше раните, нанесени с нож, нейно бе и задължението да изстисква отровата на гърмящата змия от пръстите на босоногите момченца.
На първокласниците преподаваше четене, а на осмокласниците — алгебра. Дирижираше хора, проявяваше се като литературна критичка, съчиняваше всекидневните хроники, които се печатаха в седмичния „Салинас Джърнъл“. В добавка тя ръководеше целия обществен живот — не само абитуриентските балове, но и танците, събранията, обсъжданията, псалмопенията, коледните и първомайските тържества, патриотичните изблици в Деня на падналите герои и на Четвърти юли. Беше в избирателната комисия, оглавяваше и обединяваше всички благотворителни мероприятия. Далеч не беше лека нейната работа, защото предполагаше невероятни задължения и отговорности. Учителят не можеше да има частен живот. Ревниво я наблюдаваха няма ли да прояви слабост на характера. Нямаше право да живее у едно семейство повече от един учебен срок, понеже подобен факт би причинил завист — предоставяйки на учителката квартира, семейството изведнъж се издигаше в обществото. Ако пък въпросният дом включваше син за женене, автоматично следваше предложение. Случеха ли се повече кандидати, за ръката й се повеждаха люти битки. Тримата синове на Агуита едва не се усмъртиха помежду си за Олив Хамилтън. Рядко се задържаха учителките в селските училища. Работата им биваше тежка, а предложенията толкова упорити, че се омъжваха твърде скоро.