Разбира се, това бе житейски път, какъвто Олив Хамилтън бе решила да не следва. Тя не споделяше интелектуалните възторзи на баща си, но времето, което прекара в Салинас, я убеди, че не бива да се омъжва за фермер. Искаше й се да живее в града, може би не толкова голям като Салинас, но поне да не е запокитен в пущинаците. В Салинас Олив бе изпитала сладостите на живота — църковния хор, хоровите одежди, църковното дружество, фасулените вечери на Епископалната църква. Бе се сблъскала с изкуствата — пиесите на пътуващи трупи и дори опери с тяхното очарование на един загатнат, далечен и благоуханен свят. Беше посещавала вечеринки, бе участвала в литературни четения и викторини, пя в хор и свири в оркестър. Салинас я изкушаваше. Там тя можеше да отиде на прием облечена като за прием и да се върне вкъщи със същата рокля, без да е нужно да сгъва дрехите си в дисаги, да язди десет мили и след туй да ги разгъва и отново да ги глади.
Колкото и да беше отдадена на своята професия, Олив бленуваше за градски живот и когато младият мъж, издигнал мелницата в Кинг Сити, поиска ръката й, тя прие, но при условие че ще се съгласят на таен и продължителен годеж. Тайната бе наложителна, защото разбереше ли се за годежа, сред младежите от околността щяха да настъпят размирици.
Олив не притежаваше всички умствени способности на баща си, но имаше чувство за хумор, съчетано с непоколебимата и силна воля на майка си. И тя пълнеше главите на невъзприемчивите си ученици с колкото може повече светлина и красота. Срещу учението обаче хората издигаха стена. Държаха децата им да могат да четат и да смятат и това им стигаше. Всичко в повече би могло да ги направи незадоволени и шавливи. Изобилстваха примери, доказващи, че учението кара сина да бяга от фермата, за да живее в града, смятайки, че там ще е по-добре от баща си. Аритметика, колкото да измерва земята и дървения материал и да си води сметките, писмо, колкото да поръчва по пощата стока и да пише на роднините, четмо, колкото да чете вестника, земеделските справочници и списания, музика, колкото да участва в църковната служба и празненствата — това бе достатъчно да подпомогне момчето, без да го тласка в странични пътища. Учението беше за докторите, юристите и учителите — класа, отделна и смятана за несвързана с народа. Имаше, разбира се, и някои щастливи изключения като Самуел Хамилтън, когото обичаха и приемаха, но я да не можеше да изкопае кладенец, да подкове кон или да подкара вършачката, Боже опази, какво биха мислили за семейството му!
Олив се омъжи за младия си годеник и се премести най-напред в Пасо Роблес, после в Кинг Сити и накрая в Салинас. Беше прозорлива като котка. Всяка нейна постъпка се основаваше не толкова на разсъдливост, колкото на чувство. От майка си бе взела волевата брадичка и малкия нос, а от баща си — хубавите очи. Ако не смятаме майка й, беше най-категорична от останалите Хамилтъновци. Нейната теология беше странна смесица от ирландските вярвания във феите и един библейски Йехова, когото по-късно взе да обърква с баща си. Смяташе, че Небето е едно прекрасно лично ранчо, населявано от мъртвите й сродници. Изличаваше всички външни явления, които можеха да я разстроят, като направо отказваше да повярва, че ги има, но ако при все това не се поддаваха на нейното неверие, побесняваше. Разказваха, че можела горчиво да плаче и се тюхка, ако няма възможност едновременно да отиде на две танцови забави в събота вечер. Едната е, да кажем, в Грийнфийлд, а другата — в Сан Лукас, на двайсет мили разстояние. За да успее и двете да посети и сетне да се прибере у дома, би означавало да язди цели шейсет мили. И това беше факт, който само с неверието й в него не можеше да се пренебрегне. Затова плачеше до изнемога и не отиваше на нито една от забавите.