Тъй като продажбата на облигации стигна невиждани размери и все не отслабваше, Министерството на финансите нямаше как да не забележи тази нова амазонка. Първо запристигаха циркулярни похвални писма, а след това истински, с подписа на министъра, собственоръчен, а не от гумен печат. Ние бяхме горди, но се възгордяхме още повече, когато взеха да пращат награди: германска каска (толкова малка, че никой не можеше да я нахлупи), байонет, назъбено парче шрапнел върху абаносова подставка. Тъй като ние не бяхме дорасли за въоръжен конфликт, освен дето марширувахме с дървените си пушки, войната на майка ни всъщност беше и от наше име. Тя надмина себе си, надмина всички от нашия край. След като учетвори своя и без това баснословен принос, отличиха я с най-голямата от всички награди — разходка с боен самолет.
О, колко бяхме горди! Макар и на чужд гръб, това беше такава велика радост, че едва можехме да я понесем. Горката ми майка! Длъжен съм да ви кажа, че имаше известни неща, в чието съществуване майка ми не можеше да повярва, каквито и да бяха доказателствата за обратното. Едното беше лош Хамилтън, другото — самолетът. Фактът, че бе виждала и двете, не я убеди нито с грам, че те съществуват.
Като знам какво направи, мъчил съм се да си представя как се е чувствала. В душата й сигурно е пропълзял ужас, защото как може да се лети на нещо, което не съществува? Ако да е било наказание, летенето би се оказало необикновено жестоко, но то бе награда, подарък, чест, отличие! Изглежда, се е вгледала в очите ни, видяла е там нашето блеснало обожание и е разбрала, че е попаднала в капан. Да не отиде, би значело да разстрои семейството. Беше обсадена, не оставаше друг честен изход освен смъртта. И когато е взела решение да полети с това несъществуващо нещо, тя, изглежда, не е хранила ни най-малката надежда, че ще се върне жива. Олив си направи завещанието — сума време й отне, завери го и нотариално, за да е сигурна, че е законно. Сетне отвори своето сандъче от розово дърво, в което държеше писмата от мъжа си, писани по времето на годежа им и след това. Не знаехме, че й е писал стихотворения, но имаше и такива. Запали камината и ги изгори до едно. Нейни си бяха, не искаше да ги вижда никое друго човешко същество. Купи си изцяло ново бельо. Изпитваше ужас, че могат да я намерят мъртва с кърпено или още по-лошо — незакърпено облекло. Мисля, че е виждала широката и крива уста на Мартин Хопс, който я гледа със сащисаните си очи, и е почувствала, че по някакъв начин ще се разплати за неговия откраднат живот. Към нас стана повече от внимателна, не забелязваше лошо измитите от вечерята чинии, които оставяха мазни петна по кърпата за съдове.
Предвидено беше тържеството да се състои на салинаската арена за родео. Заведоха ни до игрището с военен автомобил, в който се чувствахме по-тържествени и бляскави, отколкото и на най-доброто погребение. Баща ни тогава работеше в захарната фабрика на Спрекълс, на пет мили от града, и не сколаса да се откъсне или може би не пожела от страх, че няма да понесе напрежението. Олив обаче бе уредила, заплашвайки, че няма да полети, аеропланът да гледа да стигне поне до захарната фабрика, пък после, ако ще, и да се разбие.
Сега си давам сметка, че народът от неколкостотин души, които се събраха там, бе дошъл чисто и просто да види самолета, но по него време си мислехме, че са дошли, за да почетат майка ни. Олив не беше висока жена и на тая възраст вече бе почнала да пълнее. Помогнахме й да слезе от автомобила. Положително се бе сковала от страх, но малката й брадичка твърдо стърчеше напред. Самолетът бе кацнал насред поляната, опасана от коридорите на хиподрума. Беше застрашително малък и крехък — двуплощник с открита кабина и дървен колесник, овързан със струни от пиано. Крилата бяха облечени с платно. Олив се вцепени. Приближи го отстрани, както вол приближава ножа. Над дрехите, които по нейно убеждение трябваше да й бъдат погребални, двама сержанти нахлузиха едно подплатено палто и авиаторска шуба и още едно палто, а тя с всеки кат ставаше все по-закръглена. Сложиха й кожен шлем и очила — с нейния нос като копче и розовите бузи си представяте на какво заприлича — на очилата топка. Двамата сержанти я повдигнаха до кабината и я напъхаха в нея, а тя изцяло изпълни отвора й. Когато почнаха да я привързват, тя изведнъж се съживи и бясно размаха ръце да й се обърне внимание. Един от войниците се покатери до нея, изслуша я, после доближи сестра ми Мери и отведе до самолета. Олив бе задърпала дебелата подплатена авиаторска ръкавица на лявата си ръка, освободи и двете, свали годежния си пръстен с брилянтчето и го подаде на Мери. След като се увери, че златната венчална халка стои здраво на пръста й надяна ръкавиците отново и обърна лице напред. Пилотът се настани в предната кабина и един от сержантите налегна с цялата си тежест дървеното витло. Малкият въздушен кораб се понесе напред, зави, изрева по арената и се заклатушка във въздуха. Олив гледаше право напред и навярно очите й бяха затворени.