Възнамеряваше тук да бъде постоянното му седалище. Градинар подкастри едновремешните рози, посади мушкато, очерта зеленчукови лехи и доведе водата от извора с пресичащи се във всички посоки вади. Адам предвкусваше удобствата, в които щяха да живеят той и неговите наследници. Под един навес, покрити с платнища, чакаха сандъци с тежка покъщнина, пратена от Сан Франциско и докарана от Кинг Сити с волски каруци. Добре щеше да се живее тук. Готвачът му Ли, китаец с плитка на косата, нарочно бе отишъл до Пахаро да купи гърнета и тенджери, тигани и чайници, бурета, буркани, всякакви медни и стъклени съдове за кухнята. По-далеч от къщата в посоката на вятъра се строеше нов свинарник. Наблизо изграждаха кокошарник и езерце за гъски, както и кучкарник — сигурна защита срещу койотите. Проектите на Адам нямаше да се реализират бързо, с претупване. Хората му се трудеха прилежно, без да си дават зор. Работата щеше да трае дълго. Адам държеше да се свърши добре. Проверяваше всяка сглобка на гредите. Полагаше мостри от различни бои на една дъска и отдалеч ги преценяваше. В един от ъглите на стаята му се натрупаха каталози — за машини, за мебели, за семена и фиданки. Сега се благодареше, че баща му го бе направил богат. Споменът за Кънектикът в паметта му постепенно потъваше в мрак. Възможно е ярката и плоска светлина на Запада да измиваше спомена за родното място. Помислеше ли за бащината къща, за фермата и града, за лицето на брат си, над тях падаше черна завеса. И той ликвидира спомените.
Временно бе настанил Кати в белосаната и чиста втора къща на Бордони — там да изчака ремонта и детето. Без съмнение детето щеше да се роди много преди завършването на преустройството. Но Адам не искаше да бърза. „Искам здрав градеж — непрекъснато нареждаше той. — Да трае! Кораво дърво и медни гвоздеи! Да няма нищо, което да ръждясва и да гние!“
Не беше само той единственият, който мислеше изключително за бъдещето. Цялата долина, целият Запад бяха като него. Дошло бе време, когато миналото бе изгубило своето очарование и свежест. Трябваше да извървиш доста път, додето попаднеш на човек, при това много стар, който още би искал да върне златното минало. Хората бяха врязани в настоящето и се чувстваха в него удобно, нищо че то беше трудно и неплодоносно, но затуй пък се намираше на прага пред едно фантастично бъдеще. Рядко биваше да се срещнат двамина, да застанат трима пред тезгяха или да насядат десетима в някой бивак и да дъвчат недопеченото еленско месо, и да не отворят дума за бъдещето на долината, вцепеняващо в своето величие, и то не като за нещо предполагаемо, а за нещо сигурно. „Ще го бъде! — казваха. — Кой знае, може и да го доживеем.“
Всички търсеха в бъдещето онова щастие, което сега им липсваше. Да вземем например онзи, който, за да доведе семейството си от планинското ранчо, го натоварваше в по-големичък сандък със заковани отдолу дъбови плазове — те сами го смъкваха целия раздрусан по неравните надолнища. В сандъка, постлан със слама, жената крепеше децата си, да ги опази от подскачането на плазовете по камънака, от което зъбите така тракаха, че можеха и езика си да прехапят. Бащата забиваше пети в земята и си мислеше: „Като се прокарат тук пътища, и нашето време ще дойде. Ще се настаняваме радостни и щастливи в колата и за три часа сме направо в Кинг Сити. Какво повече може да се желае на този свят?“
Или пък онзи, който обикаля своята гора от вечнозелени дъбове, корави като въглища, ала топлещи много повече, най-доброто дърво за огрев на света. А в джоба му се мъдри вестник с известието: „В Лос Анджелис дъбовите дърва вървят по три долара кубика.“ „Брей, мамицата му, веднъж да пуснат насам железницата, отсичам и последното дърво, нарязвам и натрупвам край линията да изсъхне хубаво — на кубик половин долар ще ми излезе. Ако направим сметката докрай, да кажем, Южната тихоокеанска ми вземе по долар и двайсет, пак ще остане по долар и трийсет на кубик, а тая горичка има-няма девет хиляди кубика, значи всичко към десетина хиляди готови пари!“