Други пък пророкуваха — и от челата им струеше светлина, че един ден през цялата долина ще минават канавки, които ще разнасят водата навсякъде — знае ли се, може и да го доживеем, или пък ще се пробият дълбоки кладенци, от които водата ще се изпомпва с парни машини от земните недра. Представяте ли си? Помислете само при това изобилие от вода какво може да роди тая земя! Направо цветуща градина!
Друг един, само че той не беше с всичкия си, казваше, че някой ден ще изнамерят начин, било чрез замразяване, било другояче, ей тази тук праскова да се пренесе цяла-целеничка чак до Филаделфия.
В градовете говореха за канализация и за вътрешни клозети, а някои вече си имаха; за осветление с волтова дъга по уличните ъгли (в Салинас бяха вече поставили), за телефони. Бъдещето не познаваше никакви граници, никакви пречки. Щеше да стане така, че да няма човек къде да събира толкова щастие. Доволството щеше необуздано да се спусне по долината като река Салинас през март в дъждовна година.
Вглеждаха се над тази равна, суха и прашна долина и грозноватите градчета, изникнали като гъби, и виждаха една красота — кой знае, можеше и да я доживеят! И това дава достатъчно основание човек да не се присмива толкова на Самуел Хамилтън. Той позволяваше на въображението си да се рее много по-изящно от това на другите и чуеше ли човек какво се прави в Сан Хосе, съвсем не му се струваше вече глупаво. Самуел не можеше да разбере само едно: дали хората щяха наистина да бъдат щастливи, когато всичко това стане факт. Щастливи? Беше объркан. Нека първо стане, пък тогава ще видим какво е щастие.
Самуел си спомняше какво говореха за един братовчед на майка му в Ирландия, благородник, богат и красив, който въпреки това се застрелял върху копринения диван, седнал до най-хубавата жена в света, която го обичала. „Ние сме способни на такъв апетит — казваше Самуел, — който и с торта от земята до небето не може да се задоволи.“
Адам Траск предчувстваше, че в бъдеще го чака щастие, но и сега се радваше на удовлетвореност. Сърцето му подскачаше към гърлото всеки път щом видеше Кати да седи на слънце, спокойна, с наедряваща утроба, а кожата й му се струваше тъй прозрачна, че му напомняше ангелите от картичките в неделното училище. От време на време ветрецът ще раздвижи светлите й коси или тя ще вдигне поглед и тогава вътрешностите на Адам се издуваха под натиска на възторга, равен може би само на тъгата. И ако Адам седеше на земята си като лъскав и охранен котарак, като котка се чувстваше и Кати. Тя притежаваше нечовешкото качество да се отказва от онова, което не може да получи, и да изчаква възможното. Тази способност й даваше голямо предимство. Бременността й бе чиста случайност. Когато опитът й да пометне пропадна и лекарят я заплаши, отказа се от подобна тактика. Не искам да кажа, че се бе примирила с бременността си. Проседя я така, както би изтърпяла всяка болест. Същото бе и с брака й с Адам. Озовала се в клопка, тя бе избрала най-добрия възможен изход. И в Калифорния не бе пожелала да отиде, но за момента й бяха отказани други удобни случаи. Още малко дете, тя бе научила да печели, възползвайки се от инерцията на противника. Много по-лесно беше да насочиш силата на един човек там, където е невъзможно да й се противопоставиш. Малцина бяха хората в света, които биха могли да знаят, че Кати не желаеше да е там, където е, и в състоянието, в което се намираше. Тя се отпусна и зачака промяната, която, уверена бе, трябва да настъпи някой ден. Тя носеше единственото решаващо качество, което се изисква от един голям и способен престъпник: никому не вярваше, никому не се доверяваше. Беше като самотен остров. Много е вероятно изобщо да не е погледнала новите имоти на Адам и преустройващата се къща, нито мислено дори да е виждала осъществяването на грандиозните му планове, тъй като нямаше никакво намерение да живее тук, след като неразположението й премине, след като капанът се отвори. На въпросите му обаче отговаряше съответно — да постъпва другояче, би било празен ход, излишна енергия, нещо съвършено чуждо за един хищник.
— Виждаш ли, скъпа, как е ориентирана къщата? Прозорците гледат право към долината.
— Чудесно е.
— Знаеш ли, може би е глупаво, но установявам, че се опитвам да мисля, както е мислел старият Санчес преди сто години. Каква ли е била тогава долината? Изглежда, всичко е премислил твърде внимателно. И знаеш ли, поставял е тръби. Да, направени от червено дърво, сърцевината пробита или изгорена — така са докарвали водата от извора. Изкопахме няколко парчета.