— Знам — кимна Самуел, — някои се стремят към това. — И се усмихна унило. — Всякога съм искал другото. Лайза твърди, че в това ми е слабостта.
— Моят баща ме набута във войската, на Запад — рече Адам. — Срещу индианците.
— Да, ти ми каза. Но не разсъждаваш като военен.
— Не ме биваше… Аз май всичко ти разказвам.
— Щом е така, значи е необходимо. Винаги има причина.
— От войника се иска да върши онова, което ние имаме за задача. Ако не друго, да е съгласен. Аз така и не можах разумно да си обясня защо убивам мъже и жени, нито пък разбрах, когато ми го обясняваха.
Известно време яздеха, без да продумат.
— От армията се измъкнах — продължи Адам — целият в кал, сякаш излизах от тресавище. Доста поскитах, преди да се върна у дома, в къщата, която помнех, ала не обичах.
— А баща ти?
— Почина. А у нас, такова място — или да безделничиш, или да се претрепеш от работа в очакване на смъртта. Все едно че ти предстои последен излет.
— Сам ли?
— Не, имам брат.
— А къде е той? Чака си излета?
— Да, да, точно така. И тогава се появи Кати. Ще ти разкажа някой път, когато мога и когато поискаш да узнаеш.
— Искам — каза Самуел. — Историите ги ям като грозде.
— От нея излиза някаква светлина. И всички цветове се променят. Светът се избистря. И ти е хубаво да посрещнеш новия ден. Нищо не те ограничава. И всички хора стават хубави и добри. И страховете ми изчезнаха.
— Познато ми е — рече Самуел, — като стар приятел. Никога не изчезва, само се измества — или то, или ти. Да, познато ми е — и очите, и носът, устата и косите…
— И всичко това от едно младо пребито момиче!
— А не от тебе?
— Не, иначе щеше да бъде така още преди. Обратно, Кати го донесе, само с нея го има. Сега разбираш защо ги искам тия кладенци. Да се отплатя по някакъв начин за полученото богатство. Ще направя градината толкова хубава и толкова красива, че да бъде най-подходящото за нея място, за нея и за нейния блясък.
Самуел преглътна няколко пъти и когато заговори, гласът му бе сух, като че нещо бе стиснало гърлото му.
— Разбирам какво съм длъжен да направя — каза той.
— Съвсем ясно го разбирам, ако изобщо съм мъж и ако изобщо съм ти приятел.
— Не те разбирам.
— Мой дълг е — иронично продължи Самуел — да тегля един ритник в мутрата на тази твоя заблуда, а след като падне, да я вдигна и да я наплескам с тиня, ама достатъчно гъста, че да погълне опасната й светлина. — Гласът му се засилваше от напрежение. — Би трябвало да ти я покажа, както е покрита с нечистотии, та да видиш колко е мръсна и опасна! Би трябвало да те принудя по-отблизо да я погледнеш, за да схванеш колко всъщност е грозна. Би трябвало да те накарам да помислиш за непостоянството и да ти дам примери. Би трябвало да ти връча кърпичката на Отело! О, зная, че съм длъжен! Длъжен съм да оправя заплетените ти мисли, да ти отворя очите, че твоите пориви са мътни като олово и скапани като мъртва крава в дъждовно време. И ако изпълня дълга си както трябва, бих могъл да ти върна стария живот, да изпитам радост от това и да те приветствам отново в плесенясалото братство…
— Ти шегуваш ли се? Май не трябваше да казвам…
— Това е приятелски дълг. И аз имах един приятел, който навремето направи същото за мен. Но аз не съм истински приятел. Никой от равните ми няма да ме похвали. Всичко е прелестно, дръж си го, тържествувай с него! А аз ще ти изкопая кладенците дори ако се наложи да спусна сонда чак до непрогледния център на Земята. И ще ти изстискам вода, както се изстисква портокалов сок.
Минавайки под големите дъбове, отправиха се към къщата.
— Ето я — рече Адам, — седнала е навън. — И извика:
— Кати, той казва, че има вода, много вода! — Сетне към него:
— Ти знаеше ли, че е бременна?
— Дори отдалече изглежда очарователна — каза Самуел.
4
Денят бе минал зноен, затова Ли подреди масата на открито, под един от дъбовете, и когато слънцето докосна планините на запад, защапука напред-назад от кухнята да изнася студено месо, кисели салати от картофи и туршии, торта от кокосово брашно и сладкиш с праскови за вечеря. В средата на масата бе оставил исполински каменен кърчаг, пълен с мляко.
Адам и Самуел се зададоха от умивалнята с блестящи от вода лица и коси. След сапуна брадата на Самуел бе станала пухкава. Застанаха до поставената на магарета маса и зачакаха Кати. Тя излезе, пристъпвайки бавно, като внимаваше къде ще мине, сякаш се бои, че може да падне. Широката пола и престилката донякъде скриваха подутия й корем. Беше със спокойно, детинско лице и пляскаше с длани. Едва като стигна масата, вдигна очи най-напред към Самуел, после към Адам. Адам й подаде стол.