„Никога нямаше да те доведа, ако знаех. Това и голям човек не бива да гледа, камо ли малки момчета.“
„Но аз нищо не видях — бе проплакал Самуел. — Ти ми хвана главата.“
„Слава Богу!“
„Какво стана там?“
„Няма как, ще ти кажа. Убиха един лош човек.“
„Златния ли?!“
„Да, него. Няма защо да го жалиш. Той си заслужаваше да го усмъртят. Не веднъж, много пъти е вършил страховити неща, каквито само един злодей може да измисли. Мен ме натъжава не това, че го обесиха, а че го превърнаха в зрелище. Трябваше да го извършат скрито, никой да не види.“
„Аз видях златния човек. Той гледаше право в мен.“
„Сега съм значи още по-благодарен, че го очистиха.“
„А какво е направил?“
„Кошмарни неща няма да ти разказвам.“
„Този, златният човек, беше с най-необикновените очи. Сториха ми се като очи на коза.“
„Пий си млякото, че после ще ти купя пръчка с панделки и една ей толкоз дълга сребърна свирка.“
„И лъскавата кутийка с картинките?“
„И нея! Само си изпий млякото и повече не ме питай.“
Ето какво изчопли той от прашното минало.
Славословие изкачваше последното нагорнище преди падината на неговото ранчо и препъваше нозе в камънака по пътя.
„Разбира се, очите! — мина през ума му. — Само два пъти в живота съм виждал такива очи, нечовешки очи. Това ще е от нощта и от луната — каза си Самуел. — Иначе какво, по дяволите, общо може да има между златния човек, обесен толкова отдавна, и тази очарователна утрешна първескиня? Права е Лайза. Някой ден моето въображение ще ме откара и в пъкъла. Но първо да разбера каква е тази глупост, че да не подозирам горкото дете в най-лоши неща. Човек много лесно може да се излъже. Да помислим сега по-сериозно и сетне да забравим. Ще е някакво съвпадение във формата и цвета на очите. Но не, не е това. Въпросът е в израза, а той няма нищо общо нито с формата, нито с цвета. Добре, тогава откъде идва този зъл израз? Не може ли понякога такъв израз да се появи и на едно свято лице? Хайде, стига занесии, не позволявай да те смущават подобни неща, за нищо на света! — Той потръпна. — Около гроба си ще трябва да опъна мрежа против всякакви върколаци“ — мина му през ума.
И Самуел Хамилтън взе решение да помогне с каквото може за превръщането на долината Салинас в рай — така тайно би изкупил вината си за тези грозни мисли.
2
Когато на сутринта Самуел влезе в кухнята, Лайза Хамилтън се суетеше като леопард в клетка пред печката с пламнали бузи, същински червени ябълки. Огънят на дъбовите цепеници пращеше в отворения капак да сгорещи пещта за хляба, бял и бухващ в нощвите. Лайза бе станала по тъмно, както винаги, за нея бе еднакво греховно както да се излежава в леглото след изгрев слънце, така и да стои накрак, след като се е стъмнило. И в едното, и в другото нямаше нищо добродетелно. В целия свят само едно същество можеше безнаказано, защото за него не бе престъпление, да се изтяга в нейните колосани чаршафи, след като слънцето се е вдигнало, та дори вече е наближило пладне, и това беше най-малкият й син Джо. При тях в ранчото сега живееха само Том и Джо. Том, едър и зачервен, вече пуснал изящни извити мустаци, седеше на кухненската маса със спуснати ръкави, както го бяха научили. Лайза изсипваше гъсто тесто от делвата в пръстения тиган. Сгорещени, питките се подуваха като възглавнички, пукваха се като вулканчета и показваха, че трябва да се обърнат. Радващи окото с кафеникавия си цвят, тук-там бяха изпъстрени с по-тъмнокафяви петна, а сладкият им аромат пълнеше цялата кухня. Самуел влезе откъм двора, където обикновено се миеше. Лицето и брадата му блестяха от вода и прекрачвайки прага, спусна ръкавите на синята си риза. Мисис Хамилтън не допускаше навити ръкави на трапезата. Те означаваха или простотия, или неуважение към гозбата.
— Закъснях, майко — рече Самуел.
Тя остана обърната гърбом. Лъжицата й се движеше като змия, която се готви да клъвне, и горещите питки обръщаха към подницата белите си съскащи коремчета.
— По кое време се прибра? — попита го тя.
— О, късно, много късно. Да е било някъде към единайсет. Не погледнах колко е, да не те събудя.
— Не се събудих — строго каза Лайза. — Навярно ти се вижда здравословно да скиташ по цели нощи, но Господ си знае работата. — Беше добре известно, че Лайза Хамилтън и Господ Бог имат еднакви убеждения по почти всички въпроси. Тя се извърна, протегна ръка и пред Том, между ръцете му, се настани чиния с хрускави парещи питки. — А как изглежда мястото на Санчес? — попита тя.