— Мислех да му отнема малко от тая слабост. Заради нея няма да умре от гладя!
— Джо няма да дойде. — Думата й беше окончателна. — А докато вас с Том ви няма, кой ще се грижи за ранчото?
— Мислех да извикам Джордж. И без това не му харесва чиновническа работа, па ако ще и в Кинг Сити.
— Може да не му харесва, но за осем долара седмично да му причиниш толкова неудобства!
— Майко — извика Самуел, — сега ни е паднало да си надраскаме името в книжата на Първата национална банка! Няма защо да спираш с езика си пътя ни към замогването. Моля те, майко!
Докато си гледаше работата, тя продължи цяла сутрин да си мърмори, а Том и Самуел се хванаха да потегнат изкопните инструменти, точиха дрелките, чертаха скици на нов тип вятърни помпи, оразмеряваха материал за резервоари от червено дърво. Малко преди пладне към тях се присъедини и Джо; всичко така го очарова, че помоли баща си да вземат и него.
— Направо мога да ти кажа, Джо, че съм против — рече му Самуел. — Майка ти ще има тука нужда от тебе.
— Татко, но аз искам да дойда с вас! Забрави ли, догодина тръгвам на колеж в Пало Алто. Тъй и тъй ще замина, нали? Нека дойда. Ще поработя яко.
— Сигурен съм, стига да можеше. Но аз съм против. И ако случайно стане дума с майка ти, ще ти бъда много благодарен, ако се изпуснеш, че съм ти отказал. Може дори направо да й го кажеш.
Джо се захили, а Том се засмя на глас.
— Ще я оставиш ли да те разубеди? — попита Том. Самуел скастри синовете си:
— Аз съм човек с твърдо мнение. Реша ли си нещо, и впряг волове не може да ме помести. От всички страни съм огледал и съм решил: Джо не може да дойде. Нали не искате да съм от тия, дето не си държат на думата?
— Сега ще отида при нея да си поговорим — каза Джо.
— Само че спокойно, сине! — подвикна подире му Самуел. — Мисли с главата си! Останалото оставяш на нея. В туй време аз ще укрепвам твърдото си мнение.
Два дни по-късно големият фургон потегли, препълнен с дървен материал и сечива. Том държеше поводите на четирите коня, а от двете му страни Самуел и Джо клатеха крака.
Глава 17
1
Когато казах, че Кати е чудовище, струваше ми се, че е така. Сега се навеждам с лупа ниско над буквите, изписани за нея, препрочитам бележките и се питам наистина ли това е вярно. Бедата е там, че след като не знаем към какво се е стремяла, никога не ще узнаем и до какво се е домогнала. Може би, вместо да се стреми към нещо, тя е бягала от нещо, но не знаем успяла ли е да избяга. Не е изключено да се е опитвала някому или на всички да разкаже какво й е, но не е могла поради липса на общ език. Може би животът й е бил нейният език, студено-официален, разточително оформен, ала неразгадаем. Лесно е да кажеш, че е лоша, но докато не знаем защо, това е без смисъл.
В съзнанието си аз изградих образа на Кати, смирено седяща в очакване да дойде краят на бременността в една ферма, която й е противна, и с един мъж, когото не обича.
Седеше тя на стола си под дъба, сключила с ръце любещ заслон. Наедря прекомерно, просто необичайно много, и то по време, когато жените се радваха на едрите бебета и се изпълваха с гордост от всеки допълнителен грам. Формите й се развалиха; тежък, издут и изопнат, коремът й не й даваше възможност да стои, без да се подпира с ръце. Но с тази деформация свършваше всичко. Раменете, шията, ръцете, лицето й — те си бяха все същите, нежни, момичешки. Гърдите й си останаха малки, зърната им не потъмняха. В млечните й жлези нямаше и капка напрежение, организмът явно не се готвеше да храни новороденото. Седнеше ли зад масата, никой не би познал, че е бременна.
В онези дни още не измерваха тазовия отвор, не правеха кръвни картини, не даваха калций за усилване. Всяко дете струваше на жената по един развален зъб. Тъй беше по закон. Очакваше се жената да добие необичайни вкусове, към нечистотии, както казваха някои, което отдаваха на природата на Ева, все тъй изтърпяваща наказанието си заради първородния грях.
В сравнение с други странните прищевки на Кати бяха прости. Дърводелците, които поправяха старата къща, се оплакваха, че не могат да задържат по-дълго време бучките креда, с която чертаеха по дъските. Бучките непрекъснато изчезваха. Кати ги задигаше, натрошаваше ги на ситно и ги криеше в джоба на престилката си. Останеше ли сама, дъвчеше ги със зъби. Говореше малко. Гледаше в пространството. Сякаш бе на съвсем друго място, оставила една дишаща кукла да прикрива отсъствието й.
Около нея кипеше трескава дейност. Адам се носеше щастлив, планираше и строеше своя рай. Самуел и синовете му изкопаха кладенец от четирийсет стъпки и спуснаха в него нова и скъпа метална помпа — Адам искаше най-хубавото.